Кели Естес - Момичето, което пишеше върху коприна

Сега Инара също излезе от колата, застана до Оливия и двете се загледаха продължително в картината пред себе си, която бяха приемали за даденост откакто се помнеха. Трелите на птиците от близката гора постепенно успокоиха болката в душата ѝ и тя най-сетне успя да отметне пелената на разочарованието, замъгляваща погледа ѝ, и да съзре нещата такива, каквито бяха в действителност. Изненада се, когато забеляза снопове прясно окосена трева, пръснати по края на асфалтовата алея.

Доколкото ѝ беше известно, никой не беше стъпвал тук, откакто Далия почина преди месец. Тогава кой си беше направил труда да окоси тревата?

– Хайде да влезем! – възкликна внезапно Оливия и се насочи към двойните врати на централния вход.

Инара се задържа още мъничко на алеята, оглеждайки главната постройка на имението. И този път долови в себе си познатото вълнение, съпътстващо някога всяко нейно пристигане тук. Ако притвореше очи, можеше да надзърне отвъд лющещата се боя на фасадата и провисналата веранда и да съзре душата на това място, обещанието за приключения, с които мамеше въображението ѝ, и скритата му магия.

Приливът на адреналин раздвижи краката ѝ и тя последва сестра си към вътрешността на къщата. Сякаш отново стана детето, пристигащо тук за лятната си ваканция, изгарящо от нетърпение да изпълни всичките си мечти наведнъж. Но едновременно с това се овладя и се накара да пристъпва бавно и внимателно, за да обгърне всичко в цялата му красота.

Изработената в колониален стил основна къща се извисяваше величествено с трите си етажа, белите колони пред широкия главен вход и виещите се стълбища, подканящи посетителите в лоното ѝ. Всеки от централните ъгли отвеждаше към двуетажни галерии, свързващи главната постройка с идентични по-малки такива, обърнати една към друга. Цялата сграда представляваше една огромна подкова, в чийто център бяха разположени асфалтовата алея и фонтанът.

Вляво от нея беше гаражът, а над него стаята за билярд и пушалнята. Вдясно беше къщата на Далия – оригиналната постройка, с която някога е започнало изграждането на имението. Впоследствие Дънкан Кембъл беше добавил към нея останалите постройки по великолепен начин, сливайки ги безупречно с основната до най-дребната подробност, включително колоните пред малката странична веранда. Инара очакваше да зърне на нея пралеля си Далия със задължителната чаша чай.

Болка прониза сърцето ѝ. Отдавна трябваше да си даде сметка колко важна беше за нея леля Далия. Трябваше да намери някакво време да се отбива при нея, независимо от мъката, която ѝ причиняваше стъпването на този остров. Някога Далия се беше грижила за нея, брат ѝ и сестра ѝ всяко лято. И отново Далия я беше държала в обятията си в онази кошмарна нощ, след като майка ѝ загина.

Но и много преди това Далия беше заемала специално място в сърцето на Инара, много по-значимо от мястото, заемано от истинските ѝ баби и дядовци. Далия ѝ беше позволявала да се мъкне след нея на всяка крачка, докато плевеше градината или ходеше в гората за малини и къпини. В дъждовните дни ѝ правеше колибки от листа, в слънчевите – венци от цветя, и във всеки един от тях ѝ печеше курабийки и сладкиши, хвърляйки ези-тура, за да провери кой ще оближе съда с белтъчния крем. Инара си знаеше, че това е трик на леля ѝ, чрез който се опитваше да запази за себе си шоколадовия крем, но не ѝ се сърдеше.

Дали Далия знаеше колко много я обича най-малката ѝ племенница? След катастрофата, отнела живота на майка ѝ, Инара беше напуснала острова, за да не се върне никога повече. Мътните го взели! Не беше дошла дори миналата пролет, когато почина Нанси! Беше си казвала, че Далия ще разбере колко ѝ е трудно да се появи отново на това място. Но това беше само оправдание, разбира се.

А ето, че сега беше тук.

Когато Далия почина миналия месец, бащата на Инара беше уредил тялото ѝ да бъде пренесено в Сиатъл, където, след провеждането на заупокойната служба, беше погребана в гробницата на фамилията. Но сега, когато отново беше тук, в Ротси и усещаше магията на този остров, Инара започна да се чуди дали не бяха допуснали грешка.

Трябваше да погребат леля ѝ тук, на острова, който тя толкова обичаше, в общественото гробище, до жената, с която тя беше остаряла. Или просто някъде в самото имение.

Инара си пое дълбоко въздух и насочи поглед към извисяващата се зад нея планина, покрита с вечнозелени дървета, опитвайки се да премахне тежестта от гърдите си, като пренасочи мисли към нещо друго. От мястото, където беше застанала, дърветата закриваха гледката към съседното имение и създаваха у нея усещането, че няма нищо друго между нея и стръмния склон на планината Конститюшън, която се издигаше сякаш направо от водите на пролива Ийст зад нея.