Дмитрий Лихачов: Размисли върху романа на Борис Пастернак „Доктор Живаго“

Чета този роман и не преставам да се учудвам. Да беше написан в някаква свръхнова форма, би бил по-понятен. Но романът на Пастернак, неговата форма, неговият език ни изглеждат традиционни, утвърдени, верни на руската класическа проза от XIX век. Близостта на „Доктор Живаго“ в някои от елементите му до класическата форма на романа ни кара постоянно да се връщаме към привичните романни схеми, да търсим в творбата това, което отсъствува от нея, а което присъствува, да тълкуваме традиционно: да търсим директната оценка на събитията, конкретното прозаично, а не поетичното отношение към действителността, зад описанията на тегобите да виждаме порицание — порицание на онова, което ги е предизвикало.

А всъщност „Доктор Живаго“ дори не е роман.

Пред нас е своеобразната автобиография на самия Пастернак — автобиография, в която най-неочаквано липсват каквито и да било външни факти, съвпадащи с реалния живот на автора. Централният образ в романа, доктор Юрий Андреевич Живаго, възприеман в рамките на привичните ни изисквания, изглежда безцветен и неизразителен, а стихотворенията му, приложени към произведението — неоправдана добавка, която като че ли е ни в клин, ни в ръкав и стои изкуствено. И все пак се усеща, че авторът (Пастернак) пише за себе си, но като за другиго, и си измисля живот, в който би могъл да се представи на читателя, максимално разкривайки вътрешния си свят. Реалната биография на Пастернак не му дава възможност да изрази откровено цялата тежест на положението му между двата лагера по време на революцията — така както превъзходно го е показал в сцената на битката между партизаните и белите, навремето публикувана в съветския печат („Новый мир“, бр. 11/1958 г.). Все пак той, тоест героят на творбата доктор Живаго, като лекар е юридически неутрално лице, но въпреки всичко е въвлечен в сражението на страната на червените. Той ранява и дори, струва му се, убива един от юношите гимназисти, а след това намира и у него, и у убития партизанин един и същи псалм 90, носен като талисман — смятало се е, че той може да предпазва от гибел.

Защо все пак е прибягнал до „друг“ човек, за да се самоизрази и да представи измислените обстоятелства, в каквито лично той не е попадал? Ако беше писал за себе си и от свое име — нима нямаше пак да бъде „друг“? Нима Жан-Жак Русо в своите „Изповеди“ — произведение, написано с върховна откровеност — е същият реален Русо? Нима не е подменил себе си с един измислен (неволно измислен) герой при цялата правдивост на разказаните факти? Русо тук се закрива с истинските факти, които при него стават като измислени, защото мащабите са променени, нарушено е съотношението между основно и незначително, мимолетно, чисто лично и съвсем повърхностно, което писателят в изблик на откровеност превръща в най-значително и с което изцяло или наполовина прикрива истинския си душевен и духовен живот.

Най-висока точност на самоизразяването е присъща на лирическата поезия. Лирическият герой, измислен и дистанциран, фактически е най-автентичното себеразкриване на поета. Поетът пише едновременно за себе си и не за себе си. Той може да създаде за лирическия си герой измислена среда, да му припише различна от своята възраст, той може и да го дари с неизпитвани лично от него чувства, но и тогава пак ще бъде самият той чрез някого другиго. Погрешно е схващането на онези, които не признават понятието „лирически герой“, че поетът винаги има предвид само себе си, щом пише от първо лице. Да, поетът пише и за себе си, но разкрива духовното си, поетично „аз“ понякога извън реалните събития и обстоятелства на своя собствен живот. По същия начин поетът може да пише и в трето лице, но пак за себе си. Човек притежава удивителна способност за превъплъщение, но това е същевременно и способност да въплъти в другиго собствените си мисли и чувства, собственото си отношение към околния свят. Поразително е, че читателят на лирика много често възприема чрез нея и самия себе си, в една или друга степен се отъждествява с лирическия герой. Това би било невъзможно, ако поетът пишеше документално за себе си и претендираше за фактографичност на всичко изречено.

Юрий Андреевич Живаго е именно този лирически герой на Пастернак, който и в прозата си остава лирик.

Правилността на схващането ми за романа „Доктор Живаго“ като за лирическа изповед на самия Борис Пастернак се потвърждава от факта, че Живаго е поет, както и Пастернак, и стиховете му са дадени в романа. Това не е случайно. Стиховете на Живаго са стихове на Пастернак. И те са написани от едно лице — имат един автор и един лирически герой.