Дмитрий Лихачов: Размисли върху романа на Борис Пастернак „Доктор Живаго“

Много страници в романа и особено посветените на поетичното творчество са строго автобиографични. Ето как Пастернак описва поетическото творчество на Живаго — и в това описание се проявява най-важната черта в литературната дейност на самия Пастернак.

„След две-три лесни строфи и няколко сравнения, които изненадаха и самия него, работата го завладя и той усети близостта на онова, което се нарича вдъхновение. Съотношението на силите, които ръководят творчеството, сякаш изведнъж се преобръща. На първо място вече не е човекът с неговото душевно състояние, което той се опитва да изрази, а езикът, с който ще го изрази. Езикът, родина и съкровищница на красотата и смисъла, започва сам да мисли и да говори вместо човека и става музика — не като външно слухово звучене, а като устремност и мощ на вътрешното си течение. Тогава подобно на речната грамада, която със самото си движение оглажда придънните камъни и върти воденичните колела, леещата се реч сама, по силата на собствените си закони, създава път мимоходом ритъма и римата, и хиляди други форми и структури, още по-важни, но досега неразпознати, неовладени, неназовани.

В такива минути Юрий Андреевич чувствуваше, че не той върши най-важното, а нещото извън него, нещото, което е над него и го управлява, а именно състоянието на световната мисъл и поезия и онова, което й е предначертано за бъдещето, следващата поредна стъпка, която й предстои да направи в историческото си развитие. И той се чувствуваше само като повод и опорна точка за нейното задвижване.

Освобождаваше се от упреците към себе си, от недоволството от себе си, временно се избавяше от усещането за собственото си нищожество. Той се оглеждаше и озърташе наоколо.“

И по-нататък Пастернак пише как Живаго възприема света, слял се за него в една „равностойна, минаваща през сърцето му вълна“, която „го караше да ликува и да плаче от усещането за тържествуваща чистота на съществованието“. И това ликуване е толкова по-значително в романа, защото чистото съществование веднага се слива за него с „утробно-скимтящия вой“ на вълците отвън.

Твърде важно е, че между поетичната образност на авторовия език и поетичната образност на думите и мислите на главния герой в романа също няма различия. Автор, и герой — това е един и същи човек, с едни и същи разсъждения, с еднакво течение на мисълта и отношение към света. Живаго е изразител на съкровения Пастернак — това е очевидно. Навремето във встъпителната си статия към лирическата му проза, а подир туй и към двутомника (поезия и проза) бях писал, че образът у Пастернак понякога надмогва реалността, допринесла за раждането му, става по-плътен, значителен, енергичен и получава свое собствено развитие, автономно вътрешно движение — напълно в духа на хусерлианския феноменологизъм на Марбургската школа в Германия, където Пастернак учи философия в годините преди Първата световна война. Нима същото не важи и за най-значителната му творба — „Доктор Живаго“? Образът на Живаго — еманация на самия Пастернак — става нещо повече от автора: той се саморазвива, Юрий Живаго се превръща в представител на цялата руска интелигенция, която с цената на известни колебания и духовни лишения признава революцията. Живаго-Пастернак възприема света какъвто е, колкото и да е жесток в дадения момент…

И още нещо извънредно важно. Като разказва за себе си чрез друг човек, който е имал по-инаква жизнена съдба, Пастернак не се стреми да убеди читателя в: правилността на мислите си, колебанията си — Живаго е съвсем неутрален към читателя и неговите убеждения. Това не би било възможно, ако писателят говореше директно за самия себе си. Читателят би се почувствувал убеждаван, уговарян, молен да сподели чуждите възгледи — та това са възгледите на самия автор, на реалния човек!

А всъщност какво би могъл да сподели? У Живаго има повече колебания и съмнения, повече лирично и поетично отношение към събитията (настоявам за този израз: „поетично отношение“), отколкото ясни отговори и готови решения. И тези колебания не са слабост на Живаго, а негова интелектуална и морална сила. Той е безволев, ако волята означава способност да не се колебаеш и да вземаш еднозначни решения, но той притежава духовната непоколебимост да устоява на съблазните на еднозначните и необмислените решения.

Живаго е личност, сякаш създадена да възприема епохата, без ни най-малко да се меси в нея. Главната действуваща сила в романа е революционната стихия. А главният герой доктор Живаго никак не й влияе и не се опитва да й влияе, не се меси в хода на събитията, той служи на тези, при които попада — на червените партизани, и веднъж по време на боя им с белите дори взема оръжието и против своята воля стреля срещу атакуващите момчета, които го възхищават с храбростта си.