Дмитрий Лихачов - Размисли върху романа на Борис Пастернак „Доктор Живаго“

А какво представлява самата Лара, която е между тях и еднакво ги обича? В руския класически роман има няколко женски образа, които като че ли символизират Русия. Тези символи са повече или по-малко пълни или поточно непълни, но алюзията за връзката на женския образ с образа на Русия все пак съществува, тя сякаш просветва през повествованието, през самия образ у различните автори. Татяна Ларинау Пушкин, бабата в „Пропаст“ на Гончаров, бих казал дори — Катерина в „Буря“ на Островски, майката в едноименния роман на Горки (макар че, откровено казано, този образ не ми е много симпатичен със своята назидателност). Лара — това е също Русия, самият живот. Тя временно изчезва от съдбата на Живаго, за да се появи отново след неговата смърт — и да благослови тялото му.

В представата си за хода на историята Пастернак е най-близо до Толстой. Не ги съизмервам — само сравнявам тяхната историософия. Представите на Толстой в историческите му отстъпления са по-откровени, у Пастернак много неща в романа са забулени от лирическия патос. Но мисля, че в художественото възпроизвеждане на събитията всеки от тях има своя логика на историческия мироглед. Ако Толстой нямаше свои възгледи за историята, ако изповядваше представата за историческите лица като главни движещи сили на историята, той нямаше да създаде народна епопея. Романът щеше да се превърне в трагедия на лицата, Кутузов лесно щеше да избледнее в сянката на Наполеон и народът, нацията щяха да се окажат забутани някъде най-долу в събитията. Пастернак го е разбрал.

Тук отново ще си позволя цитат от романа:

„Покрай плача си по Лара (доктор Живаго — ДЛ.) продължаваше да доизчиства писанията си от различни периоди за какво ли не, за природата, за всекидневието. Както винаги по-рано, връхлитаха го много мисли за личния живот и за живота на обществото — едновременно с тази му дейност и покрай нея.

Отново си мислеше, че историята, онова, което се нарича ход на историята, за него е съвсем различно от общоприетото, той я вижда като живота в растителното царство. През зимата голите вейки в гората са тънки и жалки под снега като власинките на старческа брадавица. През пролетта гората се преобразява за броени дни, вдига се до облаците, можеш да се загубиш, да се скриеш в листака й. Тази метаморфоза се постига чрез движение, което по устремност превъзхожда движенията на животните, защото животното не расте с такава скорост, както растението, и при него това движение няма как да се наблюдава. Гората не се премества, не можем да я издебнем, да я пипнем, че си е сменила мястото. Винаги я заварваме неподвижна. В същата неподвижност заварваме вечно растящия, вечно променящия се, непроследим в измененията си живот на обществото, на историята.

Толстой не довежда докрай мисълта си, когато отрича ролята на инициатори, отнесена към Наполеон, управниците, пълководците. Той мисли същото, но не го изказва ясно докрай. Историята не се прави от никого, тя не се вижда, както не може да се види растежът на тревата. Войни, революции, царе, робеспиеровци — всичко това са органичните й подбудители, нейната закваска. Революциите се правят от дейни хора, едностранчиви фанатици, гении на самоограничението. Те за няколко часа или дни преобръщат старите порядки. Превратите продължават седмици, ако ще и години, но после с десетилетия, с векове хората се прекланят като пред светиня пред духа на ограничение, довел до преврата.“

Моля читателите да ме извинят за дългия цитат, но той е твърде важен не само за навлизане в историческите възгледи на Пастернак, но и за разбиране на отношението му към революцията, към нейните събития като към някаква абсолютна даденост, чиято правомерна поява не подлежи на обсъждане.

Пред нас е философията на историята, която помага не само да се осмислят събитията (без да се оценяват), но и да се изгради живата материя на романа — роман-епопея, роман — лирическо стихотворение, което показва всичко наоколо през призмата на висшата интелектуалност.

Действителността тук не е просто отразена, а е пречупена през личните винаги изострени сетива… Такива са и „историческите поеми“ на Пастернак: „Деветстотин и пета година“ и „Лейтенант Шмит“.

Борис Пастернак винаги е бил далече от стерилността в поезията. Далеч е от нея и в отразяването на историята. Революционните събития се изправят пред него в цялата си неподправена сложност. Те не се вместват в голите христоматийни схеми на приетите описания, чиито автори понякога са хора, невиждали и непреживели самите събития. Противоречията може би са в емоционалното им възприемане, защото Пастернак не тълкува събитията.