Кели Естес - Момичето, което пишеше върху коприна

– Знам, че е трудно, но ти стигна дотук, а това не е никак малко! – Оливия разтриваше лекичко гърба на сестра си и ѝ говореше тихо, както правеше с тригодишната си дъщеря, когато беше разстроена. – Искаш ли аз да карам?

Инара осъзна, че методът помага. Гласът на сестра ѝ беше като спасителна сламка, в която тя можеше да се залови, за да се измъкне от бездната, в която със сигурност щеше да падне, ако беше дошла тук сама. Пое си още веднъж дъх, а когато вдигна отново очи и погледна през предното стъкло, с облекчение установи, че пътят вече изглежда съвсем нормално. Значи можеше да продължи. Да, беше стигнала дотук, така че трябваше да продължи, ала не защото беше наследила къща, с която трябваше да се оправи, а защото беше крайно време да се изправи очи в очи с миналото и да продължи напред.

– Не, вече съм добре. Но ти благодаря!

Насочи колата обратно към пътя, за последен път вдигна очи към огледалото за задно виждане, за да погледне към фаталния завой, след което решително се вторачи право напред.

Напред беше Ротси. Напред бяха и всички необходими решения, които трябваше да вземе във връзка с рушащото се имение, което Далия ѝ беше оставила. Изненада се силно, когато чу за това при четенето на завещанието, но пък като че ли беше логично. Въпреки че Далия беше всъщност леля на майка ѝ, а на нея ѝ се падаше пралеля, като че ли беше по-свързана с Инара, отколкото с пряката си племенница. От трите деца от нейното поколение само Инара беше тази, която обожаваше имението и която прекарваше всеки свой миг през деня с пралеля си Далия. Но онова, което не беше никак логично, беше втората част на завещанието, в която покойната ги уведомяваше за желанието си имението да бъде превърнато в хотел, така че Ротси отново да се изпълни с радост и живот.

Ама тя сериозно ли? Хотел? Повече от всичко на света Инара искаше да изпълни предсмъртното желание на леля си, но сега, когато вече беше защитила магистърската си степен, трябваше да се заеме с кариерата си. Далия безсъмнено би разбрала, че тя има много по-голяма нужда от парите от продажбата на това имение, за да изплати студентския си заем, отколкото да го превръща в хотел, за да осъществи нечия чужда мечта. Първата вноска по изплащането на студентския кредит вече предстоеше – през септември, а това беше само след няколко месеца.

Жалко, че не можеше да задържи имението, за да го използва като място за почивка, както беше правило семейството ѝ досега. Далия беше живяла тук целогодишно заедно с партньорката си Нанси, но беше предоставяла и самата къща, и прилежащите ѝ земи на цялата си фамилия, както бяха правили майка ѝ и баща ѝ преди нея, а преди тях – баба ѝ и дядо ѝ. Ротси беше мястото, където семейството се събираше по празници и където Инара, брат ѝ и сестра ѝ прекарваха летните си ваканции, докато родителите им работеха в Сиатъл. Майка ѝ винаги си беше вземала отпуск през юли, за да го изкара на острова, както и повечето уикенди. Когато пристигаше в петък вечер, всички се събираха на плажа и си стъкваха голям огън.

Да задържи Ротси и да го поддържа като място за почивка на фамилията беше напълно логично. Но хотел? Абсурд!

Сестрите бяха хванали ранния ферибот, така че нямаше и девет часът, когато стигнаха до двете каменни колони, охраняващи портите към имението. Инара навлезе във виещия се, обрамчен от двете страни с дървета път на Ротси и се втренчи напрегнато в очакване появата на къщата. Когато я зърна, ахна.

Всичко изглеждаше пусто и изоставено. Самотно. Искаше ѝ се да почувства тук майка си и пралеля си, ала имението изглеждаше безжизнено. Гърлото ѝ се стегна и по гърба ѝ пролазиха студени тръпки въпреки слънцето, което къпеше всичко наоколо. Паркира пред някога образцовия фонтан, който сега беше пресъхнал и плесенясал, и промърмори:

– Очевидно на Далия ѝ е било доста трудно да го поддържа.

– Така е – съгласи се Оливия, докато излизаше от колата. – Трябваше да дойдем и да ѝ помогнем, вместо да ѝ вярваме, когато по телефона се стараеше да ни увери, че се справя добре.

Инара беше разбрала, че Далия и Нанси са двойка едва когато беше станала голяма. Темата беше сред онези неща, за които семейството предпочиташе да не говори, както и причината бащата на Далия да я прати на този остров, далеч от клюките и сплетните на еснафското сиатълско общество от трийсетте години на двайсети век. Но пък Далия се беше влюбила искрено в това място и желанието ѝ никога да не го напуска беше съвпаднало идеално с желанието на баща ѝ да я държи скрита от хорските погледи.