Дмитрий Биленкин: Това, което не се случи

Жълтото, заострено, вече нечовешко лице беше потънало във възглавницата. Покритото с чаршаф тяло беше толкова плоско, че изглеждаше, като че ли главата съществува сама за себе си. Дори не глава, а парче от мумия, восъчна отливка, мулаж с небрежно залепени кичури редки коси.

— Сети Товиус, опит за самоубийство, десет таблетки пектанал, всички обичайни мерки са взети, състоянието е безнадеждно — в скоропоговорка избоботи дежурният лекар.

Професорът мълчаливо разглеждаше това, което до вчера беше Сети Товиус — човек, чиновник, данъкоплатец, — а сега представляваше полутруп. Всичко е закономерно. Средата осъществяваше отбор на нежизнеспособните форми: така е било преди милиарди години с амебите и водораслите, същото продължава и сега. Природна среда, социална среда — без значение! — така или иначе отборът действува.

— Съвсем безнадеждно?

Лекарят кимна.

— Какво пък — промълви професорът. — Ще се опитаме да поспорим с природата.

Лекарят не разбра нищо, но се усмихна за всеки случай.

— Нещо съвсем ново?

— Да. Радостта и щастието, както е известно, са по-силни от всички лекарства. Проблемът е другаде: по какъв начин да заставиш да изживее щастие този, който завижда на мъртвите и сам е вече почти мъртвец? Роднините му тук ли са?

— Той няма такива.

— Приятели?

— До момента нито едно телефонно обаждане.

Професорът въздъхна.

— Виж, мили мой, какъв парадокс… Живее човек в центъра на големия град, ходи на работа, а в действителност какъв е той? Робинзон, социален робинзон, отчаял се да види някога на хоризонта корабно платно… Е, добре, по дяволите сантименталностите. Трябва веднага да опитаме с биотоковия метод за моделиране на щастие.

— Изкуствени сънища?

— Формално — да. Но той ще ги преживее като истински, същински живот. И ако и след това той не се устреми към светлината с всички сили, то… не, аз вярвам в успеха.

Професорът се разпореди по телефона, извади кутия цигари, преброи ги, съкрушено поклати глава (обед е още далече, а половината кутия — дим да я няма) и запали. „Също парадокс — помисли си той. — Мъча се да неутрализирам вредното влияние на средата, а пък самият аз…? Занимавам се с бавно самоубийство — пълня си дробовете с дим.“

Сети Товиус отмести еластичните борови клони, морският вятър дъхаше в разгорещеното му лице и белият, чист, блестящ, безкраен бряг нахлу в съзнанието му като мълния.

Не можеше да повярва, замижа, обърна се към Рената. Тя гледаше с широко отворени очи и гъстите й коси се вееха от вятъра като крила.

Ръцете им се срещнаха.

До морето имаше двадесетина крачки. Те вървяха, хванати за ръце, наоколо се ширеше безкрайността на синьото небе, пустинният плаж, в безлюдната тишина потъваха редките писъци на чайките.

Нещо старо и забравено се събуждаше у Сети. Като да излизаше от черупка, той с всяка клетка на тялото си започваше да усеща топлия дъх на морето.

Скосените вълни ближеха и без това гладкия, плътно отъпкан пясък. Прозрачната им покривка оставяше по брега попиващи дантели от пяна; във вечното им движение имаше нещо завладяващо, некръстено още от никого, от което не можеш да откъснеш очи.

Изминаха десет минути, а може би и много повече, а те все още стояха неподвижно. След това Сети свали с рязко движение раницата от гърба си и веднага почувствува в тялото си необикновена лекота. Брегът наляво завършваше с нос, а надясно се губеше в синеещата се далечина и по цялото му протежение нямаше човешка следа. Като че ли бяха изпаднали извън времето. Като че се бяха измъкнали от обръча на ежедневните задължения.

Той дори трепна при мисълта, че целият този бряг, цялото море принадлежат само на тях и че те самите също си принадлежат само един на друг.

— Сега ще извадя банските.

Той се наведе над раницата.

— Защо? — попита Рената. — Защо?

Той се засмя. Наистина защо? Тя първа беше разбрала, че това е техният бряг.

Той гледаше как Рената се съблича, как се откриват нейните рамене, гръб, гърди и не изпитваше нищо освен огромна, всепоглъщаща нежност. Стройната линия на тялото й беше едно чудо. И непосредствеността на движенията, с които разкриваше тялото си, и почернелите й от слънцето ръце, и гъвкавото завъртане на бедрата, изтръскващо на земята последното парче дреха, и разсеяната й усмивка — всичко беше прекрасно.

Той също се съблече и докосването на босите му ходила до копринения пясък го развълнува като спомен от детинство.