Дмитрий Биленкин: Това, което не се случи

А когато най на края всичко това свърши и изчезна, светът беше също така хубав, както преди.

Над клоните лениво плуваше облаче, главата на Рената лежеше на рамото му, игличките го бодяха леко по гърба. Тънък, падащ от небето звук пробуди мисълта му. Високо в сияйната синева се къпеше мъничко остроклюно самолетче.

Сети го позна и от такова разстояние и в него се събуди гордост. Той се намираше тук, на земята, но също така и там — това е неговата мисъл, превъплътена в устременото стоманено тяло, носеща се над планетата, победила вятъра и пространството.

— Моята рожба… — промълви той.

Момичето разбра и се намръщи.

— Колко жалко, че не може да принадлежиш само на мене…

Но в гласа й вече нямаше съжаление. Тя му даряваше свобода, не искайки нищо в замяна, признавайки с лека тъга правото му да бъде самият себе си.

Той я притисна благодарно към себе си.

— Ти си ми нужна такава, каквато си. И не се променяй, моля ти се.

— Аз и не мисля да се променям. Искам от тебе четири деца. За да им бърша носовете и да им купувам играчки.

— И къща — каза той. — И градина. И всяка вечер да идват приятели. Не, не всяка, че иначе ще затъгувам по теб.

— Ще стане — каза тя. — А после ти всяка сутрин ще отиваш в противното си конструкторско бюро…

— А ти всяка сутрин ще рисуваш противните си картини и ще се сърдиш, когато не се получава.

— Няма да се сърдя. Човек се сърди, когато има талант.

— Ти правиш чудесни рисунки. В тях се чувствува душата на нещата.

— Ако е така, ще имаш сърдита жена.

— Ще имам добра жена. Най-добрата.

— Винаги ли?

— Винаги.

Слънчев лъч докосна лицето му. Ако притвориш малко клепачи, зад мрежата на миглите светът изглежда розов и размазан. Горе се поклащат върховете на боровете и в тях свири вятърът, както в мачтите на кораб. Мачтите чертаят линии в небето, планетата грижливо те носи върху широкия си дружелюбен гръб. Той няма още четиридесет, предстоят му още много такива дни.

Сети Товиус седеше с ръце на коленете си и отговаряше с по една дума на въпросите на професора.

— Как се чувствувате?

— Благодаря, добре.

— Известно ли ви е, че ви върнахме от оня свят.

— Да, благодаря.

— Е, и как изглежда той? — рискува да се пошегува професорът.

Главата на пациента леко трепна, жилите върху тънката му шия се напрегнаха.

— Оздравял ли съм, господин професоре? — отговори той на въпроса с въпрос, без да вдигне очи.

— О, да! Тоест, разбира се, такова сътресение няма да мине за организма ви безследно. Умереност и пак умереност! Не бива да се вълнувате, да пиете, излизайте по-често на чист въздух. И никакви приспивателни. Ни-как-ви! След такова отравяне дори две таблетки пекталан ще бъдат за вас убийствени. Надявам се обаче, че нямате намерение да повтаряте опита?

Сега лицето на Сети Товиус се изкриви в усмивка и професорът се притесни: изглеждаше, като че под пергаментовата кожа няма нищо освен кости.

— Аз бях глупак, професоре. Да, разбира се, бях глупак.

— Значи, всичко е наред! — шумно се зарадва професорът. Вече му се искаше да приключи разговора по-скоро. — Е, желая ви всичко най-хубаво… в новия живот.

Той стана. Стана и Сети Товиус, гледайки неподвижно в краката си.

— Почакайте, професоре…

— Да?

— Не бихте ли могли… Тази лента с биотокове или каквото е там… Изобщо записът… на този живот, не бихте ли могли да ми го дадете?

Професорът поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Но… защо?

— Първо, необходима е специална апаратура, която струва стотици хиляди. Второ, нужен е строг лекарски контрол. Трето — разберете, това е най-важното — не може да се живее изкуствен живот.

— Защо?

— Защото… Но това е толкова ясно! Впрочем достатъчни са и първите две ограничения.

— Разбирам…

Той се поклони неловко, от което главата му се наклони към рамото и пристъпи към вратата. По дяволите, и костюмът му е някак увиснал, сив, унил като самия него.

Професорът се доближи до прозореца. Ето, по алеите на болничната градина върви спасеният от него човек. Да, да, измъкна го от смъртта с това, че му даде изкуствено щастие и разбуди у него воля за живот. Методът се оказа верен, методът ще спаси още много хора, а него, спасителя, го очаква слава. Всичко е прекрасно в това слънчево утро. И професорът с учудване забеляза, че в ръката му пак дими цигара. Погледна в кутията — ами да: наполовина е празна.

Професорът закъсня и когато се качи горе, дежурният лекар го посрещна и доложи в привичната скоропоговорка: