Кет Мартин: Коприна и стомана

Лейди Катрин Грейсън стоеше безмълвно в плътната сянка зад вратата на старата каменна конюшня. Цялата трепереше. Мръсната й, дрипава нощница почти не я предпазваше от нощния мраз. Сламата, пръсната безразборно по студения гол под, безмилостно бодеше ходилата на босите й нозе. Тя ясно виждаше мършавата фигура и обсипаното с лунички лице на застаналия отпред коняр и луксозната черна карета.

Катрин се приближи още по-плътно към вратата и видя, че колата е напълно готова за път и, че е украсена с позлатен благороднически герб — вълча глава и сребърна сабя. Вляво от нея лакеите разговаряха приглушено с кочияша и докато се вслушваше напрегнато в разговора им, сърцето й започна да блъска лудо в гърдите. Каретата не пътуваше към Лондон, а се връщаше обратно в провинцията. Мили боже, насочваше се далече от големия град! Ако намереше вътре сигурно място, където да се скрие, тя щеше да е в безопасност!

Вълнението й нарасна, дишането й се учести. От ноздрите й излизаха бели облачета и се разтваряха в хладния утринен въздух. Трябваше да се махне оттук и колкото по-скоро — толкова по-добре. А тази карета й изглеждаше идеалната възможност за момента.

Още миг тя остана загледана в гладките, изящно полирани форми на скъпата кола и почувства прилив на надежда. Багажното отделение отзад щеше да свърши работа — стига да се намереше малко местенце и за нея. Катрин мислено се помоли да има късмет, пое си последна глътка въздух, за да успокои напрежението, обхванало тялото й, и се приготви за решителните няколко крачки, преди лакеите да са заели местата си в колата. Миг по-късно дочу гръмкия им смях и видя, че вниманието им е изцяло погълнато от двойка лаещи кучета. Тя се втурна към задната част на каретата — нозете й едва докосваха прашната земя, оплетените кичури на тъмната й коса се плъзгаха по раменете и обгръщаха тялото й.

Катрин повдигна припряно коженото покривало, скочи пъргаво в каретата и се настани сред камарата от куфари. Едва тогава се опита да успокои бесния ритъм на сърцето си и отправи гореща молитва към бога да не товарят повече багаж, преди да отпътуват.

Изминаха безкрайни секунди. Пулсът й отекваше в ушите. Въпреки че денят обещаваше да бъде хладен, кичури коса залепнаха към влажните й слепоочия и едри капки пот се стичаха по лицето й. Най-после чу мъжете да се приближават и да заемат местата си в уютната кабина, почувства как колата се залюля от тежестта им, преди четворката охранени коне да напрегне силите си и да подкара каретата към външната порта на хана.

Спряха само за миг, колкото беше нужно, за да може единственият пътник да се качи и да се настани удобно на меките кожени седалки. После кочияшът подкара умело конете и потеглиха.

Скрита в багажното, Катрин въздъхна с облекчение и най-сетне позволи на умореното си тяло да се отпусне върху черния лакиран под. Беше изтощена. Така ужасно, непоносимо изтощена. Изминалата нощ бе изстискала силите й до краен предел. В продължение на дълги мили беше бягала, после се бе влачила от изтощение, облечена само в опърпаната си нощница, обзета от животински ужас, че могат да я открият. Краката я боляха, нозете й бяха покрити с кървящи рани. А когато най-после се добра до някакъв път и стигна обраслия с бръшляни хан, отправи благодарствена молитва към бога и предпазливо се прокрадна към конюшнята встрани.

Няколко часа по-късно, както си спеше сред купчина слама, бе събудена от пръхтенето на коне, впрягани за път. И в този миг Катрин разбра, че това е единственият й шанс да се измъкне безопасно от това място.

Сега, когато мразовитата утрин започна да се затопля и помещението стана почти уютно, напрегнатите й мускули се поотпуснаха и тя се унесе в дрямка. Спа неспокойно чак до късния следобед, когато каретата спря до някаква крайпътна странноприемница и собственикът й слезе, вероятно за да се нахрани. Катрин не обърна внимание на спазмите в собствения си стомах. Когато потеглиха отново, все още се чувстваше твърде изморена, за да се дразни от дупките по пътя и звучното подскачане на колелата.

Часовете се точеха бавно. Краката й изтръпнаха, притиснати от тежките куфари. Появи се тъпа болка в тила й, гърбът и раменете също я боляха. Докато каретата тракаше монотонно по пътя, тя се почувства почти щастлива, че не е имала възможност да се храни или да поглъща течности, защото при тези обстоятелства не би могла да облекчи нуждите си.