Кет Мартин - Коприна и стомана

Гласът на прислужницата внезапно наруши тишината.

— Банята ви е готова. Не знам коя сте и как успяхте да спечелите благоразположението на негова светлост, но ще ви посъветвам да не се опитвате да се възползвате от това. Господарят ми е благороден и вежлив, но не и слабохарактерен. За ваше добро е да запомните това.

Разбира се, че щеше да запомни. Един поглед в онези тъмни очи й бе достатъчен, за да прецени, че този човек е всичко друго, но не и слабохарактерен.

— И ако бях на ваше място, не бих се размотавала — добави жената насреща й. — Негова светлост едва ли ще остане очарован, ако го накарате да чака. — А не е във ваша полза да го ядосвате, бяха думите, които останаха неизречени.

Катрин взе предупреждението на сериозно и бързо свали от гърба си дрипавата одежда, доволна, че това все пак беше собствената й бродирана нощница, а не отличителната униформа на клиниката с червена лента около врата. Съвсем гола, тя прекоси стаята почти без сянка от смущение и се отпусна в димящата, медена вана. Горещата вода проникна в скованите й мускули, отми потта и прахоляка и кожата й пое аромата на уханни рози. Отпуснала глава на металния ръб, Катрин мълчешком се наслаждаваше на простичкото удоволствие да седи в тази топла сапунена вана, която нямаше нищо общо с месечната баня в „Сейнт Бартоломю“.

Мисис Пендъргас излезе и я остави да търка до насита косата си с ухаещия на рози сапун, да я сресва и отново да лежи в топлата прегръдка на юдата. След броени минути щеше да облече дрехите, които прислужницата успееше да изрови от някой забравен шкаф, и да се изправи очи в очи с тъмнокосия маркиз. А преди да слезе, щеше да преповтори лъжата, която си бе намислила. Но засега можеше да се остави на върховното удоволствие да лежи в топлата сапунена вода, каквато не бе виждала вече близо цяла година.

Удобно разположен зад огромното бюро в кабинета си, Люсиен Монтен, маркиз на Личфийлд, се облегна на тапицираното кожено кресло. Мислите му не се откъсваха от жената, която в момента се къпеше някъде на втория етаж. Беше по-скоро момиче, едва ли имаше повече от двадесет години. Макар да беше дрипава и мръсна, в нея имаше нещо… нещо интригуващо. Вероятно това усещане се предизвикваше от начина, по който се държеше — по-скоро като кралица, отколкото като просякинята, на която приличаше.

Беше по-висока от средното за жена, по-слаба, отколкото би трябвало, с тъмнокестенява коса, а гърдите й надничаха предизвикателно през опърпаната нощница, която никак не ги прикриваше. Със сигурност говореше като добре образована дама. Питаше се коя ли е в действителност.

Внезапно почукване по вратата го откъсна от мислите му. После икономът, Престън Рийвс, въведе момичето в кабинета му. Люсиен не успя да потисне порива си и се изправи на крака, неспособен да повярва, че жената насреща му е същото жалко създание, което бе открил в багажното отделение на каретата си.

Макар да бе облечена като прислужница, в простичка бяла риза и кафява вълнена пола, нямаше съмнение, че е истинска дама. Внушителната осанка на раменете й, хладният поглед в зелените й очи говореше много повече, отколкото всякакви думи биха могли да изразят.

И очевидно беше красива — с деликатни черти, съвършено оформени вежди, правилен нос и плътни, изкусителни устни. Онова, което бе пропуснал да забележи под дебелия слой пот и прахоляк, сега бе повече от очевидно — кожа с цвета на мед и сметана, и бледорозова руменина, която одухотворяваше лицето й.

— Виждам, че сте имали право, мис Грей. Сега със сигурност изглеждате далеч по-добре. Защо не седнете срещу мен и ми разкажете какво означава всичко това?

Тя се подчини и седна на стола насреща му, леко скована, прилежно положила ръце в скута си. Люсиен забеляза, че дланите й изглеждат малко груби — в контраст с меката женственост, която цялото й същество излъчваше. Това впечатление го озадачи, но той го потисна и насочи цялото си внимание към нея.

— Както вече ви казах, името ми е Катрин Грей. Живея в едно селце близо до Рипон, недалече от Йорк. Баща ми е пастор на местната енория. Беше на път — отиде да посети приятели, когато ме отвлякоха.

— Отвлякоха? — Люсиен се приведе напред в стола си. — Искате да кажете, че някой е влязъл в дома ви и ви е отвел насила оттам?

Тя кимна.

— Точно така, милорд. Затова бях облечена само в нощница. Не мога да ви кажа кои бяха, откъде дойдоха и защо са избрали точно мен. Но със сигурност знам, че помислите им не бяха почтени.