Кели Естес - Момичето, което пишеше върху коприна

Силният вятър издърпа кичур дълга руса коса от кокчето на Оливия. Тя го втъкна зад ухото си и вдигна лице към необичайното за сезона слънце, което грееше над тях.

– Да ми е студено ли? Не, разбира се! Та тук е истински рай! – отвърна, но в пълно противоречие на изреченото се загърна още по-плътно в якето си и сви рамене, за да се предпази от пронизващия студ, издигащ се откъм водата.

– Благодаря ти, че се съгласи днес да ме придружиш – рече Инара. – Сигурна ли си, че Адам ще се оправи с децата?

Оливия отвори очи и хвърли на сестра си поглед, който ясно подсказваше, че не семейството ѝ беше онова, което я притесняваше в този момент.

– Ще се оправят, разбира се. А аз се радвам, че ме покани да дойда с теб. Не мога да повярвам, че изминаха цели девет години, откакто за последно идвахме тук!

Инара кимна и се загледа в пасажа дребни китове, които ескортираха ферибота през студените води – лъскавите им черни тела се извиваха над бурните вълни и после за миг се скриваха под повърхността, за да се покажат само след броени секунди.

– Трябваше да дойда да видя леля Далия преди смъртта ѝ, но... – Сви рамене, незнаеща какво точно да каже. – Не знам. Може би ми беше прекалено трудно.

При тези думи Оливия обгърна раменете на сестра си, стисна я лекичко и промълви:

– На мен също... Беше далеч по-лесно просто да продължим.

Инара преглътна мъчително и сигурно щеше да каже още нещо, ако не бяха прекъснати от шумна тълпа хлапета, която буквално изригна от страничната врата на ферибота. Момченце на десетина годинки посочи към един от дребните китове и възкликна:

– Хей, вижте! Косатка!

Инара и Оливия се спогледаха ухилени. Когато бяха малки и прекарваха летата си на остров Оркас, се чувстваха велики с познанията си за флората и фауната на целия архипелаг. Смееха се на туристите като тези деца сега, които очакваха да видят косатки по пътя на ферибота. Местните обаче бяха наясно, че косатките предпочитат да стоят западно от архипелага Сан Хуан, в протока Харо.

– Тези китове тук са доста дребнички – промърмори една по-ниска, женска версия на момченцето с ръце на кръста. – Сигурен ли си, че това са косатки?

Брат ѝ се изсмя така, както могат само братята, и отсече:

– Разбира се! За глупак ли ме мислиш?!

Точно в този момент Оливия сръга Инара и ѝ посочи близкия вълнолом, където се беше излегнал дебел крайбрежен тюлен.

За миг Инара се изпълни с усещането, че времето тук беше спряло. Точно както фериботът се плъзгаше между островите, така и тя бавно, но сигурно се плъзгаше назад към живота, който беше оставила отдавна зад себе си – и чувството се оказа изненадващо приятно. Единствената разлика бе, че днес тя смяташе сестра си за своя приятелка, докато преди време им беше почти невъзможно да съградят мостове над пропастта, която отваряше осемгодишната разлика между тях.

Мобилният телефон на Инара иззвъня от джоба на якето ѝ и тя го извади, за да се обади. Децата се бяха насочили към предната част на кораба и на страничната палуба отново се беше възцарила блажена тишина.

– Нейт е – съобщи на Оливия, преди да постави телефона до ухото си. – Здравей, големи братко! Познай къде сме с Лив точно сега!

– Портланд?

– Не, по-близо! – изкрещя Инара, опитвайки се да надвика рева на двигателите на ферибота.

– Ванкувър?

– Не! Намираме се на ферибота за остров Оркас!

Мълчание. После Нейт прочисти гърло и попита:

– Ти добре ли си?

– О, да! – отговори безгрижно тя, макар да не беше особено сигурна. Нейт беше последният, който би успял да схване колко ѝ беше трудно да се върне тук след толкова време. – Оливия се старае да ме разсейва.

– Хубаво. Добре е, че сте заедно, защото искам да питам нещо и двете ви! Ние сме тук с татко и се опитваме да насрочим дата за освещаването на мемориалния парк "Дънкан Кембъл". Мислехме за края на септември, но тъй като кметът ще отсъства от града по това време, предлагаме шести октомври. На вас удобно ли ви е тогава?

Дънкан Кембъл беше техният прапрапрадядо по майчина линия, както и човекът, който навремето собственоръчно положил началото на корабостроителната индустрия в Сиатъл. Емигрирал от Шотландия в края на XIX век, за да пристигне на място, което в онези години не е било нищо повече от голямо кално село с колиби, и създал международна корабостроителна компания буквално от нищото. Благодарение на него Сиатъл постепенно се прочул като важно търговско пристанище. Ако не е бил Дънкан Кембъл, Сиатъл може би никога е нямало да се озове на географските карти – факт, който жителите на града знаеха много добре и заради който не само бяха кръстили на него множество сгради, но и бяха посветили на живота му цял отдел в Музея по история и индустрия. Успехите му като индустриалец бяха позволили на Дънкан да изгради семейното островно имение Ротси, кръстено на родния му град в Шотландия.