Сара Алън - Момичето, което преследваше луната

По улицата се разхождаха множество туристи, запленени като Емили от старовремския чар на Малъби. Тротоарите бяха претъпкани въпреки ранния час.

Тя се озърташе внимателно, но не успяваше да открие „Джейс Барбекю“. Внезапно я обзе паника. Допреди миг се чувстваше радостна и бодро крачеше по красивата улица, но отведнъж се ужаси, че няма да намери ресторанта. Ами ако Джулия се е объркала? Ако дядо Ванс не е там? Ако се изгуби?

Зави й се свят. Все едно плуваше под вода. Усети познатото бумтене в слепоочията и ушите. Неизменно щяха да последват искриците бенгалски огън, разпръскващи се като ореол около нея.

Пристъпите на страх я измъчваха, откакто почина майка й. Лесно ги прикриваше от Мери — най-добрата приятелка на Дулси, при която живя четири месеца. Просто затваряше вратата на стаята си. А учителите се правеха, че не забелязват как вместо в класната стая се застоява в момичешката тоалетна, седнала на пода край мивката, борейки се да си поеме дъх.

По тротоара на търговската част на Мейн Стрийт се редяха пейки. Емили се добра до най-близката и седна. Беше плувнала в студена пот. „Няма да припадна, няма да припадна“, заповтаря си тя.

Приведе се, опря гърди в краката си и наклони глава. „Дължината на бедрото е показател за общата височина“. Блуждаещата мисъл изплува в съзнанието й, навярно запомнена от часовете по физиология.

Две скъпи мъжки обувки ненадейно се появиха върху паважа пред нея.

Емили бавно вдигна очи. Беше младеж, горе-долу на нейната възраст. Носеше бял летен ленен костюм, небрежно пъхнал ръце в джобовете на панталона под разкопчаното сако. Беше с червена папийонка, а тъмните му къдрици се спускаха над колосаната яка. Излъчваше аристократична красота като герой от пиеса на Тенеси Уилямс. Неочаквано Емили се смути от облеклото си — сравнена с него, в късите панталонки и спортната блуза изглеждаше като току-що излязла от час по физкултура.

Отначало той не проговори. Само я огледа втренчено. Накрая почти неохотно попита:

— Добре ли си?

Не разбираше. Всички тук се държаха така, сякаш присъствието й ще им причини нещо лошо. Пое дълбоко дъх, кислородът нахлу в главата й като буен поток.

— Да. Благодаря.

— Призля ли ти?

— Главата ми се замая.

Впи очи в краката си — в чорапи до глезените и маратонки. Умът й сякаш се зарея отвъд тялото. „Чорапи до глезените са неприемливи. Трябва да са или къси, или до коленете“. Така повеляваше наръчникът на девическото училище „Роксли“. От първи клас учеше в него. Майка й бе участвала активно при създаването му. Беше училище, укрепващо волята на момичетата, насърчавайки ги да са активни и ангажирани.

Тишина. Емили вдигна отново поглед. Младежът се беше стопил като дим. Халюцинираше ли? Въображението й навярно бе родило някакъв южняшки архетип в синхрон с околната обстановка. След няколко минути се облегна с лакти върху коленете и се надигна леко.

Усети как някой сяда на пейката до нея и долови приятен, чист аромат на одеколон. Сепна се от шипящия звук на отваряща се кутия с безалкохолно. Изопна рязко гръб.

Младежът в белия ленен костюм се беше завърнал. Протягаше й кутия с кока-кола.

— Хайде — насърчи я. — Вземи!

Тя се пресегна. Ръката й трепереше леко. Отпи голяма глътка — толкова студена, сладка и остра, че езикът й изтръпна. Не си спомняше откога не е опитвала нещо толкова вкусно. Пиеше жадно. Пресуши кутията за секунди.

Накрая, останала без дъх, затвори очи и опря студения метал о челото си. Кога пи за последно? Позамисли се. Доста преди да се качи на автобуса за Бостън вчера.

Чу шумолене на хартия. Младежът каза:

— Не се плаши.

Усети как нещо студено се допира до врата й. Леденостудено. Ръката й отскочи към тила и покри неговата.

— Какво е това?

— Сладолед на клечка — наклони глава той да го погледне. — Първото, което грабнах от фризера в смесения магазин.

Едва сега Емили забеляза, че седят срещу преднамерено старомодна фасада с надпис „Смесен магазин на Дзим“. През широко отворената врата зърна огромните буркани с бонбони до касата и цяла стена със стари автомобилни табели в дъното.

— Предимно за туристи е, та отдавна не бях влизал — обясни младежът. — Но още мирише на канела и паркетин. Нали не си се отнесла нанякъде? Как се чувстваш?

Тя се обърна към него и осъзна колко е близо — достатъчно близо да забележи, че бръшляновозелените му ириси са обрамчени с черен ореол. Странно, но някак си го усещаше , долавяше как тялото му излъчва енергии като, топлина от огнище. Беше толкова чудат и красив. Обаянието му я заплени. Втренчена в него, едва след малко осъзна какво прави. После усети и че не е отлепила длан от неговата върху врата си. Бавно отмести ръка и се поотдръпна.