Сара Алън - Момичето, което преследваше луната

За бога! Няма да приеме отново тази роля. Не би могла.

Половин година, шест задраскани в календара месеца. После ще напусне това безумно място и повече няма и да си помисли за Сойър.

Ако извади късмет.

Когато се събуди, челото й лепнеше от пот. Чувстваше се смъртно изморена. И нямаше представа къде е. Изправи се рязко в леглото и извади слушалките на МП3 плеъра от ушите си. Озърна се наоколо. Огледа люляковите тапети, овехтелите претенциозни мебели. И си спомни. Беше в някогашната стая на майка си.

За пръв път спеше на място, излъчващо такава празнота. Знаеше, че дядо й е долу, но я притесняваше чувството, че е сама на втория етаж. През цялата нощ наместващите се с проскърцване греди на къщата прекъсваха дългите периоди на затишие. Листата по балкона шумоляха непрекъснато. Накрая Емили си пусна музика и се насили да си представи, че е другаде. Някъде, където не е толкова влажно.

Изплашена или не, тази вечер трябваше да спи на отворени врати или да се удави в собствената си пот. По някое време беше изритала чаршафа настрани. Отначало си бе легнала по пижама, но почти веднага съблече долнището и остана само по блуза. Макар да живееше като най-съвестен гражданин на планетата — активист, еколог, пламенен защитник на онеправданите — дори майка й пускаше климатика в жегите.

Емили се запъти към старинната баня и напълни ваната, понеже нямаше душ. Моментално се стъписа, че топлата и студената вода текат от отделни кранчета, вместо от едно като в нормалните бани.

Облече къси панталонки и спортна блузка и слезе долу.

Веднага забеляза бележката, залепена от вътрешната страна на входната врата.

Емили, пише ти дядо Ванс. Забравих да ти кажа, че всяка сутрин закусвам навън. Не исках да те будя. Ще ти донеса нещичко, а в кухнята има тийнейджърска храна.

Огромните разкривени печатни букви изглеждаха така, сякаш ръката му е закривала написаното.

Емили пое дълбоко дъх и за пореден път се опита да пренареди очакванията си. Беше първият й ден тук, а той отказваше да го сподели с нея.

Застанала пред входната врата, тя дочу шумолене на листа и стреснато вдигна очи. Жена, подминала трийсетте, се изкачваше по стъпалата към верандата. Светлокестенявата й коса бе съвършено извита точно под ушите. Косата на Емили упорито отказваше да заеме такава форма. Примиряваше се единствено с късата опашка на тила. И въпреки това през повечето време се изплъзваше и падаше по лицето й.

Жената забеляза Емили едва на последното стъпало. Веднага се усмихна.

— Здравей! Ти си внучката на Ванс, нали? — поздрави тя и спря пред вратата. Имаше красиви тъмнокафяви очи.

— Да. Казвам се Емили Бенедикт.

— Аз съм Джулия Уинтърсън. Живея ей там.

Тя се извърна леко към боядисаната в жълто и бяло съседна къща. Тогава Емили зърна розовия кичур, отметнат зад ухото й. Изненадваща волност за жена без никакъв грим, в набрашнени джинси и небрежна бяла блуза.

— Донесох ти ябълков пай.

Тя отвори бялата кутия и показа на Емили нещо, наподобяващо купчина много големи кафяви палачинки с пълнеж между всяка.

— За… — тя се запъна леко и след кратко колебание довърши: — … за „добре дошла“. Знам, че Малъби не е съвършен, както майка ти несъмнено ти е разказвала, но пък е град с прекрасна кухня. Ще се храниш добре тук. Поне… приеми това.

Емили не помнеше кога за последно е имала апетит за каквото и да било, но не го сподели с Джулия.

— Мама не ми е разказвала нищо за Малъби — рече тя, вперила поглед в пая.

— Нищичко?

— Нищичко.

Джулия замълча стъписано.

— Какво има? — вдигна очи Емили.

Джулия поклати глава и затвори капака на кутията.

— Да я оставя ли в кухнята?

— Разбира се. Заповядай — каза Емили и разтвори широко входната врата.

Джулия влезе и забеляза бележката от дядо Ванс.

— Вчера сутринта ме помоли да го придружа в бакалията, за да избере нещо за теб — кимна тя към бележката. — Идеята му за любими тийнейджърски храни се изчерпваше с безалкохолно, плодови кексчета и дъвка. Убедих го да купи чипс, понички и зърнена закуска.

— Много мило от твоя страна — обади се Емили. — Че си го завела да напазарува, имам предвид.

— Като дете бях голям фен на Великана от Малъби. — Емили я изгледа неразбиращо и тя поясни: — Така местните наричат дядо ти.

— Колко е висок всъщност? — сниши глас тя, сякаш дядо й може да я чуе.

Джулия се засмя — великолепен смях, който сякаш обля Емили със сноп слънчева светлина. Стори й се странно подходящо, че Джулия й е донесла пай. Тя самата изглеждаше като направена от сладкиш — лек, приятен и с красива глазура — със сладкия си смях и розовия кичур коса — но какво се криеше вътре, оставаше неразбулена загадка. Емили подозираше, че е нещо мрачно.