Сара Алън - Момичето, което преследваше луната

— Е — рече най-сетне той, — разполагай се, както намериш за добре, горе — целият етаж е твой. Вече не мога да се качвам там. Артритът ме мъчи. Сега живея тук — посочи към паравана. — Настани се, където пожелаеш, но стаята на майка ти беше последната вдясно. Кажи ми какви са тапетите. Любопитно ми е.

— Благодаря. Непременно — каза Емили, а той се обърна и тръгна към кухнята, пристъпвайки шумно с невероятно грамадните си обувки.

Емили го проследи объркано. Това ли беше всичко?

Излезе на верандата и довлече чантите. Въздухът в коридора на горния етаж бе застоял и с неразгадаем аромат. Имаше шест врати. Тя се запъти към дъното. Безмълвието усилваше многократно шума на влачещите се по твърдия дървен под чанти.

Пред последната врата вдясно Емили ги пусна и се протегна да светне лампата. Най-напред забеляза редиците миниатюрни люляци по тапетите. Всъщност в стаята се носеше едва доловимо ухание на люляк. До стената имаше легло. От някогашния му прозрачен балдахин сега бяха останали само разкъсани ленти, увиснали върху тръбите като увяхнали пролетни цветя.

До леглото стоеше бял куфар, а името на майка й — Дулси — бе изписано върху капака със старателно оформени завъртулки. Емили прокара пръст по него и се вдигнаха облачета прах. Отвъд немарата на времето, сякаш изпод слой лед, из стаята витаеше отчетливо усещане за привилегированост.

Нямаше логика. Не си представяше майка си в такава стая.

Отвори двете крила на френските прозорци и излезе на балкона, потънал в дъбова шума. След смъртта на майка й всяка крачка й се струваше опасна, сякаш пристъпваше по хартиен мост. Напусна Бостън с надеждата, че тук всичко ще се подреди. Успокояваше я мисълта, че ще се отпусне в обятията на майчината младост и ще се сближи с дядото, за чието съществуване дори не подозираше.

Ала самотната чудатост на това място й се присмиваше.

Не се чувстваше като у дома.

Понечи да докосне гривната, за да почерпи увереност, но досегна само гола кожа. Стреснато вдигна ръка.

Гривната беше изчезнала.

Погледна надолу. Озърна се наоколо. Зарови трескаво с крака из листата по балкона, но не я откри. Втурна се в стаята и издърпа вътре чантите, да не би гривната да се е закачила за някоя дръжка и да се е мушнала сред багажа. Заизважда дрехите си и неволно изпусна лаптопа, увит в бялото й зимно яке.

Гривната сякаш бе потънала вдън земя. Емили изтича навън, спусна се по стъпалата и профуча през входната врата. Под короните на дърветата беше толкова тъмно, че се наложи да забави крачка, докато уличните лампи пробият мрака под зеления балдахин. После се втурна към тротоара.

Търси десет минути. Накрая осъзна, че или е изпуснала гривната на паважа и някой вече я е взел, или е паднала в таксито, докато я въртеше небрежно, и сега се връща към автогарата в Рейли, откъдето бяха поели към Малъби.

Гривната беше на майка й. Дулси я обичаше много — особено златния лунен сърп, изтънял от досега на пръстите й, когато за кой ли път се зарейваше в мисли и се отнасяше нейде много надалеч.

Емили се върна бавно в къщата. Не й се вярваше, че е изгубила гривната.

Чу звук — сякаш се захлопна вратата на сушилня, после дядо й излезе от кухнята.

— Люляци — рече тя, когато Ванс пристъпи във фоайето, където бе спряла да го изчака да я забележи, за да не го стресне.

Странно, той беше великан, а всъщност тя се чувстваше несвойствено.

Винс я изгледа предпазливо, сякаш се двоумеше дали не му крои номер.

— Люляци?

— Попита ме какви са тапетите в стаята на мама. По тях са изрисувани люляци.

— А! Като малка винаги избираше цветя, обикновено рози. По-късно се промени много. Спомням си светкавици на мастиленочерен фон. И яркосини петна като люспи върху драконов корем. Не й допадаха, но не се реши да ги смени.

Емили се усмихна.

— Не мога да си я представя такава. Веднъж… — Млъкна, понеже Ванс отклони очи. Не го ли интересуваше? За последен път бе видял дъщеря си преди двайсет години. Нима не го глождеше любопитство? Емили се извърна огорчено. — Време е да си лягам.

— Гладна ли си? — попита я той, следвайки я на известно разстояние. — Тази сутрин напазарувах. Купих тийнейджърска храна.

На първото стъпало тя се обърна. Той отстъпи рязко назад.

— Благодаря. Но наистина съм изморена.

— Добре. Може би утре — кимна той.

Емили се качи в стаята на майка си и се строполи върху леглото. От дюшека се вдигна вълна прахоляк. Тя се взря в тавана. Привлечени от светлината, нощните пеперуди подскачаха около увития в паяжини полилей. Нима в детската стая на Дулси е имало полилей? В стаята на същата жена, която кореше Емили, ако е забравила запалена лампа?