Сара Алън - Момичето, което преследваше луната

Пресегна се, взе куп дрехи от пода и зарови лице в тях. Миришеха познато — на ароматните свещички, които палеше майка й. Емили стисна клепачи да възпре сълзите. Твърде рано беше да решава, че е сгрешила. А дори и да се окажеше така, какво би могла да стори? Ще оцелее някак една година и после ще му мисли.

Чу как вятърът подема сухите листа по балкона — звук, учудващо наподобяващ човешки стъпки. Отдръпна лице от дрехите и се обърна към отворените врати пред терасата.

Полилеят осветяваше най-близките корони на дърветата в двора, но клоните им не помръдваха. Емили стана. Излезе на балкона и се озърна предпазливо.

— Има ли някой? — подвикна тихо, чудейки се как би постъпила, ако наистина й отговорят.

Внезапно се сепна. Пристъпи бързо към балюстрадата. Стори й се, че вижда нещо край дърветата отвъд обраслия в бурени заден двор.

Ето го! Отново! Ярка бяла светлинка, стрелкаща се бързо на зигзаг между стволовете. Постепенно избледня, потъна в тъмната горичка и се стопи в мрака.

„Добре дошла в Малъби, Северна Каролина“, рече си тя. Свърталище на призрачни светлини, великани и крадци на бижута.

Обърна се да влезе в стаята и замръзна.

На старата метална масичка върху пласт сухи листа лежеше гривната на майка й.

Там, където преди минути я нямаше.

Твърде много вино.

На това щеше да го отдаде.

Види ли Стела на сутринта, ще й каже: „О, и забрави онова, което казах за Сойър снощи… Безсмислено пиянско бръщолевене“.

Когато вечерта се изкачваше към апартамента си, Джулия изпитваше смътен страх и нито капка от обичайното умиротворение, с което се зареждаше, след като пийнеха със Стела лятно вино на задната веранда. Оставаха й шест месеца, докато отново напусне този град, шест месеца до свободата, които се очертаваха безметежни — последното леко спускане по наклона на двугодишния й план. Но една-едничка изпусната неволно реплика бе на път да я затрудни неимоверно. Стигнеха ли думите й до ушите на Сойър, неприятностите й бяха в кърпа вързани. Познаваше го добре.

Отвори вратата пред най-горното стъпало и влезе в тесния коридор. Горният етаж на къщата на Стела всъщност по нищо не напомняше апартамент. По коридора се редяха четири врати — едната към банята, втората към спалнята на Джулия, третата — към допълнителната спалня, превърната в кухня, и последната — към миниатюрна трета спалня, която Джулия бе приспособила за дневна.

Преди години, след като успял да прахоса наследството й, бившият съпруг на Стела решил да си докарват по нещичко от наематели, опънал дълго перде пред горната стълбищна площадка и обявил: „Voila! Моментален апартамент!“. Останал учуден, че не се намират желаещи да заживеят там. „Мъжете, които действат необмислено, винаги се изненадват от последствията“, често повтаряше Стела. И твърдеше, че през последната година от брака им той започнал да оставя фин черен прашец върху всичко, до което се докоснел — доказателство за черното му сърце. Когато забелязала черния прашец върху други жени — по глезените им, когато носели къси летни панталонки, или зад ушите им, когато връзвали косите си — тя най-сетне се решила да му покаже вратата. После помолила брат си да постави врата пред коридора на втория етаж и мивка и печка в една от спалните, с надеждата, че ще излезе нещо добро, ако довърши начинанието на противния си бивш съпруг. Джулия беше първият й наемател.

Отначало Джулия се чувстваше на тръни да дели дом с една от най-заклетите си неприятелки от гимназията. Ала нямаше избор. Апартаментът на Стела беше единствената квартира по джоба й, когато се завърна в Малъби. С изненада установи, че въпреки предисторията двете се разбират добре. Неправдоподобното им приятелство все още си оставаше загадка за нея. В гимназията Стела бе сред най-популярните момичета, член на Лавровата ложа, както се наричаше елитната групичка красиви, чаровни момичета. По онова време всички страняха от Джулия. Беше мрачна, груба и неоспоримо странна. Боядисваше си косата в светлорозово. Не сваляше от врата си кожен ремък с метални капси и си слагаше толкова дебела и черна очна линия, че изглеждаше като жертва на физическо насилие.

А баща й всячески се мъчеше да не забелязва.

Джулия тръгна по коридора към спалнята си. Преди да натисне ключа на лампата обаче, забеляза светлината в съседната къща, у Ванс Шелби. Застана в мрака до отворения прозорец и надникна натам. През всички месеци, откакто живееше при Стела, през всички безсънни нощи, докато се взираше през прозореца, спалните на горния етаж тънеха в тъмнина. Сега на балкона стоеше младо момиче — неподвижно като пряспа сняг, вторачено в горичката зад къщата на Ванс. Беше слабичко като върбова клонка, с ореол от руса коса. Излъчваше тъжна уязвимост, от която в нощта сякаш се разнесе ухание на кленов сироп. Стори й се познато и в този миг Джулия си припомни. Ванс очакваше внучката си. През последната седмица в ресторанта на Джулия всички обсъждаха събитието. Някои с любопитство, други — със страх, а трети — с неприкрита неприязън. Не всички бяха простили постъпката на майка й.