Сара Алън - Момичето, което преследваше луната

— Вече съм добре. Благодаря.

Той вдигна увития в хартия сладолед и й го подаде, но тя поклати глава. Младежът сви рамене и го разопакова. Отхапа, облегна се назад, кръстоса крака и впери поглед в магазина отпред. Прииска й се да не бе отказвала сладоледа. Изглеждаше вкусен — студена ванилия и светлооранжев портокал.

— Казвам се Емили Бенедикт — протегна ръка тя.

Той нито я погледна, нито пое ръката й.

— Знам коя си.

Отхапа пак от сладоледа.

Ръката на Емили се отпусна в скута.

— Нима?

— Аз съм Уин Кофи. Лоугън Кофи ми беше чичо.

Тя го изгледа с недоумение. Очевидно младежът смяташе, че името ще й прозвучи познато.

— Току-що пристигнах тук.

— Не ти ли е казвала майка ти?

Майка й? Какво общо имаше тя с това?

— Какво да ми е казвала?

Той най-сетне се обърна към нея.

— За бога! Наистина не знаеш.

— Не знам какво?

Обзе я тревога.

Той се взря в нея смущаващо дълго.

— Нищо — рече накрая, изхвърли остатъка от сладоледа в кошчето за боклук до пейката и се изправи. — Ако не се чувстваш достатъчно добре да се прибереш сама у дома, ще повикам шофьора ни да те откара.

— Няма проблем — вдигна леко кутията от кока-колата тя. — Благодаря.

Той се поколеба.

— Съжалявам, че отказах да се здрависаме. Прости ми.

Протегна й ръка. Тя я пое объркано. Стъписа я топлината му, обвила я тутакси като лозница. Почувства се някак си вплетена в него. Усещането не беше неприятно, просто странно.

Той пусна ръката й. Емили го проследи с поглед. Кожата му почти сияеше, огряна от сутрешното слънце, струящо между сградите в заслепяващо златно и оранжево. Младежът изглеждаше толкова жив под сияйните лъчи.

Очите й останаха приковани в него.

— Емили?

Обърна се и видя огромния си дядо да върви към нея, понесъл хартиен плик. Потокът от минувачи се разделяше пред него. Всички го гледаха изумено. Емили усети, че той се старае да не ги забелязва, ала крачи, привел рамене, сякаш да се посмали.

Тя стана и хвърли кутията от кока-колата в кошчето. Ванс се закова пред нея.

— Какво правиш тук? — попита.

— Реших да те посрещна, за да се приберем заедно.

Изражението му беше почти неразгадаемо, но ако все пак трябваше да отгатне, изглеждаше по-скоро тъжен. Ужаси се.

— Съжалявам — бързо рече тя. — Не исках да…

— С Уин Кофи ли говореше?

— Познаваш ли го?

Ванс впери очи към другия край на тротоара. Емили не виждаше Уин, но ръстът на Ванс очевидно му даваше предимство.

— Да, познавам го. Да си вървим у дома.

— Съжалявам, дядо Ванс.

— Не се извинявай, дете. Нищо лошо не си сторила. Ето, взех ти сандвич с яйце от ресторанта.

Подаде й хартиения плик.

— Благодаря.

Той кимна и я обгърна през рамо с невероятно дългата си ръка. Поеха мълчаливо към къщи.

Няма да отгатнеш кого видях днес — обади се Уин Кофи, застанал пред огромния прозорец в дневната. Сивкавият хоризонт поглъщаше розовата вечерна светлина.

По белите мраморни плочки на фоайето затракаха токчета. Уин зърна в стъклото отражението на майка си, която влезе в стаята, последвана от по-малката му сестра. Тя седна на дивана до баща му, а сестра му се настани на канапето в отсрещния край на дневната.

Бащата на Уин — Морган — сгъна вестника и го остави настрани. Свали очилата си за четене и погледна Уин, а не съпругата си. Родителите му отдавна не се гледаха. Сякаш се бяха превърнали в призраци, мержелеещи се извън полезрението на другия.

— Кого срещна?

Точно по график щорите започнаха автоматично да се спускат. Уин изчака да закрият напълно прозореца и гледката зад него и се обърна. Стаята миришеше на изстудени портокали и беше пълна със старинни мебели. Високи скринове във федерален стил и канапета с изискани тапицерии на синьо-сиви цветя.

Толкова старо беше всичко, толкова познато. Нищо не се променяше.

— Емили Бенедикт.

Веднага разбраха коя е. Долови ясно внезапната ярост на баща си, избликнала като горещ прилив.

Уин задържа погледа му с мълчаливо упорство. Самият Морган го беше научил на това. Напоследък доста често кръстосваха шпаги, та правилата му бяха до болка познати.

— Уин, знаеш, че брат ми щеше да е жив, ако не беше майка й — през стиснати зъби изрече Морган. — И тайната ни нямаше да е разкрита.

— Не съм чувал някой в града да споменава онази нощ — спокойно отвърна Уин.

— Но знаят. И трябва да разчитаме на благоволението им. — Морган махна с очилата към Уин. — И ти трябва да си най-разгневен — вие сте първото поколение, което трябва да расте с мисълта, че всички знаят и ни гледат особено.