Сара Алън - Градина на желанията

— Какво има в плика? — поинтересува се Иванел.

— Специална доставка.

— За Фред — многозначително подхвърли старицата.

— Не съм го казала.

— За Фред е.

— Май не те чух. За кого е?

Иванел изсумтя:

— Правиш ми се на хитруша, а?

Клеър се засмя и натисна газта.

Бизнесът й процъфтяваше, защото местните хора знаеха, че ястията, приготвени от цветята, растящи около ябълковото дърво в градината на Уейвърли, въздействат по странен начин на онзи, който ги консумира. Бисквитите с желе от люляк, сладките с чай от лавандула и чаените кексчета с крем от латинка, които дамите от Женското дружество поръчваха веднъж месечно, помагаха на въпросните дами да пазят тайна. Пържените глухарчета, сервирани върху ориз с невен, пълнените цветове от тиква и супата от розови пъпки гарантираха, че гостите ще забележат само красотата на дома, не и недостатъците. Децата, на които даваха мед от анасон и исоп, бонбони с ангелика и кексчета с карамелизирани теменужки, ставаха сериозни и ученолюбиви. Който на Четвърти юли пиеше вино от орлови нокти, придобиваше способността да вижда в тъмното. Особеният аромат на соса от луковици на зюмбюл пораждаше раздразнение и мисли за миналото, салатите с цикория и мента вдъхваха вяра, че ще се случи нещо хубаво.

Домакиня на тазвечерното празненство беше Ана Чапъл, декан на факултета по изкуство в колежа „Ориън“, която в края на всеки пролетен семестър даваше вечеря за колегите си. От пет години насам Клеър осигуряваше храната за тържеството. За нея беше от полза да стане известна сред членовете на академичната общност, очакващи само оригинално меню, докато местните хора, които никога не бяха напускали градчето, се обръщаха към нея за задоволяване на съвсем други потребности — да доверят нещо и да са сигурни, че тайната им ще остане скрита, да получат служебно повишение или да възкресят приятелство.

Първо Клеър спря на фермерския пазар, където държеше под наем няколко полици в една будка, после продължи към града и паркира пред магазин „Деликатесите на Фред“, който две поколения бяха наричали „Бакалията на Фред“, преди клиенти да му станат богатите колежанчета и заможните туристи.

Двете с Иванел влязоха в магазина, дъсченият под заскърца под краката им. Старицата тръгна към щанда с доматите, Клеър — към канцеларията на собственика. Потропа веднъж и отвори вратата:

— Здравей, Фред.

Той седеше по риза с къси ръкави зад старото бюро на баща си, пред него имаше куп фактури, но явно мислеше за друго, защото стреснато подскочи. Изправи се и промърмори:

— Клеър. Много ми е приятно.

— Донесох двата кашона, които поръча.

— Добре, добре. — Той грабна бялото сако, окачено на облегалката на стола, и го облече. Придружи я до комбито, за да й помогне да пренесе кашончетата. — Донесе ли… ъъъ… другото, за което те помолих? — попита, като влязоха в склада.

Тя се поусмихна, върна се до колата, след малко се появи отново и му подаде хартиената торба, в която имаше бутилка вино от рози и здравец.

Фред я взе (личеше, че се чувства неловко) и й връчи плик с чека. Не беше необичайно — винаги й плащаше с чек за желето и оцета, само дето този път сумата беше десеторно по-голяма. А пликът бе по-ярък, сякаш бе пълен със светулки и озарен от надеждата на Фред.

— Благодаря, Фред. Ще се видим другия месец.

— Да. Довиждане, Клеър.

Фред наблюдаваше как Клеър изчака до вратата, докато Иванел плати на касата. Красавица беше тази Клеър, тъмноока и тъмнокоса, със смугло лице. Изобщо не приличаше на майка си, която бе негова съученичка, но пък и Сидни нямаше прилика с нея. Очевидно момичетата се бяха метнали на бащите си, които и да бяха те. Местните бяха любезни с Клеър, обаче я смятаха за надменна и не я спираха да си побъбрят за времето, за новия мост над магистралата или за чудесната реколта от ягоди през тази година. Беше от рода Уейвърли, а те бяха странни птици. Майката на Клеър беше пройдоха, която си заряза децата и след няколко години загина при автомобилна катастрофа, баба й почти не излизаше от къщи, далечната й братовчедка Иванел вечно раздаваше на хората странни подаръци. Всички Уейвърли бяха такива, също както хората от рода Ръниън бяха дърдорковци, Племънови — лукави, а членовете на фамилията Хопкин неизменно сключваха бракове с по-възрастни жени. Клеър обаче поддържаше изрядно семейната къща, която беше сред най-старите в околността, и бе като магнит за туристите, носещи приходи за градчето. Още по-важно бе, че тя винаги откликваше, когато някой имаше проблем, който можеше да се разреши само чрез цветята, растящи около ябълковото дърво в задния й двор. Беше първата от три поколения Уейвърли, която признаваше дарбата си и бе готова да се притече на помощ. Затова местните я приемаха като една от тях.