Сара Алън: Градина на желанията

Само че тя не искаше да мисли за това.

— Сигурно семената са за теб. — Сидни подаде плика на сестра си. — От тях поникват цветя, които са подходящи за булчински букет. С Тейлър вече сте определили датата за сватбата.

— Не, за теб са — възрази Клеър и се опита да й върне плика. — Ако зависеше от Хенри, щяхте да се ожените тайно.

Бей се надяваше Клеър да е права. Често вечер майка й сядаше на леглото й, преди тя да заспи, и говореше за Хенри. Не казваше нищо конкретно, по-скоро подхвърляше намеци, защото явно не искаше да я плаши с мисълта за друг мъж в живота им. Обаче Бей не се боеше. Напротив, бе нетърпелива. Още не беше съумяла да пренесе съня си в реалността и се притесняваше от развоя на събитията. Ами ако баща й беше провалил всичко? Ами ако с идването си тук завинаги им беше отнел възможността да са щастливи?

— Може би семената не означават брак, а бебе — подхвърли Иванел.

Сидни се засмя:

— В такъв случай не са за мен… поне засега. — Клеър замислено се втренчи в белия плик. — А ти, Клеър?

Сестра й вдигна поглед. Усмихна се многозначително.

— Наистина ли? — възкликна Сидни и обгърна с длани лицето й. Бей си каза, че никога не я е виждала толкова щастлива, въпреки че напоследък Сидни все по-често се усмихваше и бе по-безгрижна. Цялата сияеше от радост. Когато човек е щастлив за себе си, чувството го изпълва, а радва ли се заради другиго, то прелива навън. Радостта на майка й беше като слънце, което заслепява. — Божичко! Наистина ?

Клеър кимна.

Бей видя как трите жени се прегърнаха и излязоха от градината — не говореха, само се смееха, но жестовете им бяха по-красноречиви от думи.

Ябълковото дърво се полюшваше, като че ли и то се смееше.

Бей се обърна по гръб и се изтегна в тревата под него. Ненадейно чу плющене на хартия. Вдигна очи към снимките, които дървото беше взело през онази нощ преди шест седмици. Те пърхаха под ветреца. Образите вече бяха започнали да избледняват от слънцето и Лорълай постепенно изчезваше.

Бей усещаше, че ако остане тук по-дълго, и образът на баща й ще се заличи.

Толкова обичаше това местенце!

Нещата още не бяха съвсем наред, защото върху лицето й не се отразяваха светлинки и пъстроцветни дъги, но и така беше добре. Всички около нея бяха щастливи. Сънят й почти се беше сбъднал. Не биваше да се тревожи.

Внезапно докосна брошката.

„Почакай! — каза си. — Нима е толкова лесно? Това ли търсих толкова дълго?“

Прехапа устни, пръстите й трепереха от вълнение, затова доста трудно свали брошката.

Тревата беше мека като в съня й. И ароматът на билки и цветя беше същият. Дървото продължаваше да се полюшва и снимките плющяха под ветреца. Бей затаи дъх и вдигна над главата си бижуто, обсипано с фалшиви скъпоценни камъни. Пръстите й отново се разтрепериха… тя се страхуваше да не би отново да се разочарова. Раздвижи брошката наляво-надясно, докато изведнъж светлината избухна като бенгалски огън и разноцветни искрици се посипаха по лицето й. Струваше й се, че усеща допира им — бяха топли като снежинки.

Ненадейно се почувства лека като перце. Засмя се, както не се беше смяла отдавна.

Откога го чакаше! Чакаше това доказателство.

Да, вече всичко щеше да е наред.

Направо съвършено .