Сара Алън: Градина на желанията

— Ей, ама ти си същинска италианка с тая тъмна коса и рокля като на София Лорен. Снимката ти трябва да е на шишетата със зехтин! — заяви Иванел. Носеше зеления си анцуг, през рамо беше преметнала чанта, пълна с дребни монети, пощенски марки, сапуни… всичко, което би й хрумнало в даден момент да подари на някого.

— Тъкмо се канех да сваря кафе. — Клеър отстъпи назад. — Ще ми правиш компания.

— На драго сърце. — Старицата я последва в кухнята и седна до масата, докато Клеър приготви кафеварката. Не след дълго помещението се изпълни с миризмата на ароматната течност. — Знаеш ли какво мразя?

Клеър се обърна:

— Какво?

— Мразя лятото.

Младата жена се засмя. Приятно й беше с Иванел. От години я молеше да заживеят заедно, за да се грижи за нея — може би така нямаше да й се струва, че при приближаването й стените се отдръпват, че стаите и коридорите стават по-големи.

— Да му се не види, защо мразиш лятото? Няма по-прекрасен сезон. Чист въздух, отворени прозорци, береш домати и си ги хапваш, докато са още топли от слънцето.

— Мразя го, понеже колежанчетата си заминават, и докато се разхождам край пистата, окото ми не се радва на стегнати мъжки задници.

— Ти си дърта развратница, Иванел.

— Абе, просто отбелязвам.

— Заповядай. — Клеър й поднесе кафето.

Старицата недоверчиво надникна в чашата:

— Нали не си сложила нещо вътре?

— Знаеш, че не съм.

— Защото твоите роднини Уейвърли умираха да добавят разни щуротии към всичко. Слагаха дафинов лист в хляба, канела в кафето. Аз харесвам простичките неща. Което ме подсеща, че ти нося подарък. — Иванел извади от чантата си жълта запалка „Бик“.

— Благодаря ти. — Клеър пъхна запалката в джоба си. — Сто на сто ще ми потрябва…

— Може би няма. Усетих, че трябва да ти я дам, нищо повече. — Старицата, която имаше само три собствени зъба, но умираше за сладко, взе чашата с кафето и многозначително изгледа подноса с капак върху плота от алпака: — Какво си приготвила?

— Торта с бяла глазура. Забърках в тестото листенца от теменужка. Захаросах и няколко цветчета за украсата. Тортата е за едно празненство довечера. — Клеър посочи съда от огнеупорно стъкло. — А тази е за теб. Не съм добавила нищо щураво, кълна се.

— Ти си прекрасна. Кога ще се омъжиш? Кой ще се грижи за теб, като си отида?

— Не говори глупости. Освен това тази къща е идеална за стара мома. Ще остарея тук, съседските деца ще ме вбесяват с опитите си да оберат ябълката в задния двор и аз ще ги прогонвам с метлата. Ще имам много котки. Сигурно затова ти ми подари котешката тоалетна.

Иванел поклати глава:

— Бедата ти е, че си затънала в ежедневието. Не се отклоняваш от установения ред. Явно си се метнала на баба си. И ти като нея обичаш тази къща.

Клеър се усмихна — харесваше й да я сравняват с баба й. Не познаваше щастието да притежава име, докато майка й не я доведе тук, в дома на баба й. Бяха пристигнали в Баскъм преди около три седмици, Сидни беше родена наскоро и Клеър седеше под дървото на двора, докато хората от градчето идваха да видят Лорълай и новороденото. Клеър не беше новородена, затова предполагаше, че никой няма да се интересува от нея. Мъж и жена излязоха от къщата и загледаха момиченцето, което правеше къщички от съчки.

— Типична Уейвърли — отбеляза непознатата. — Посвоему, разбира се.

Малката не вдигна поглед, не продума, но се вкопчи в тревата, за да не полети. Беше Уейвърли ! Не сподели с никого, абсолютно с никого от страх да не й отнемат щастието, само че от този ден нататък всяка сутрин отиваше с баба си в градината; наблюдаваше я, с цялото си сърце искаше да е като нея, да прави всичко, което прави една Уейвърли, за да докаже, че макар да не е родена тук, тя принадлежи към този род.

— Ще опаковам няколко кашончета с желе и оцет за пазара — обърна се към Иванел. — Ако изчакаш, ще те закарам вкъщи.

— Имаш ли нещо за магазина на Фред?

— Да.

— Тогава идвам с теб. Ще си купя кока-кола. Може да си взема и домати. Като ги спомена одеве, изведнъж ми се приядоха.

Старицата се впусна в описание на предимствата на жълтите домати спрямо червените. Клеър извади от килера четири кашона и опакова бурканчетата и шишенцата. Щом свърши, Иванел я последва навън до бялото комби с надпис „Уреждане на празненства Уейвърли“ и се настани на предната седалка. Клеър остави кашончетата в багажника, подаде на старицата кутията с „нейната“ торта и голям хартиен плик и седна зад волана.