Милош Кърно - Разбойникът Вихър

По-рано всичко ставаше лесно. Чуваше стъпки върху цимента и започваше да грачи. В сайванта се появяваше къдрава момчешка глава и прозвучаваше познат глас:

— Вихър! Кубо!

Момчето се приближаваше към тенекията върху дръвника, взимаше парче риба или нарязана жаба, обръщаше се към клетката и викаше:

— Вихър!

Знаеше, че сега е негов ред — но ако момчето извикаше „Кубо!“, нямаше смисъл да избутва брат си и да размахва крила.

— Вихър, Вихър — съвсем ясно чуваше той и пъхаше отворената си човка през мрежата.

Не трябваше да разкъсва месото като останалите ястреби. Беше още малък и заедно с брат си растеше в хубава, телена клетка. Стоеше на пръчицата и гълташе всичко, което момчето поставяше пред човката му, разтърсваше цялото си тяло, пляскаше с крила и кряскаше.

Услаждаше му се всякакво месо — жабешки крачета, говежди жили и ципи, пилешки чревца, мишки и червеи. А усетеше ли, че в човката му подскача жива рибка, той притваряше очи и я преглъщаше бавно, като истински чревоугодник.

Веднъж момчето му донесе парченце от месо на врабец. Кръвта в главата на Вихър забуча. Врабецът с полепналата по него перушина му хареса повече от всичко, което беше ял дотогава и му припомни смътно времето, когато над дърветата се носеха две огромни птици с извити човки и жълти очи. Тогава двете голишарчета се притискаха едно към друго високо над земята, сред клоните на разцепената от мълния ела. В гнездото беше уютно и чисто. Щом сянката на разперените крила го покриеше, Вихър започваше да пищи от радост, голямата птица кацаше на клона, разкъсваше птичето, което носеше в човката си, и пускаше в ненаситната гушка на Вихър парченца, неочистени от перушината.

За късче месо от врабче той би позволил да отскубнат дори перо от опашката му — а неговите пера бяха красиви и дълги. Само по крилата му бяха по-редки, разрошени от честите удари по телената мрежа.

Понякога къдрокосото момче го повикваше по-тихо и вместо месо пускаше в човката му варени картофи или сух хляб. Вихър преглъщаше хляба с отвращение, сякаш върху езика му беше попаднал пясък, и ако в този миг момчето поискаше да го погали, той плясваше с крила и целият настръхваше.

Перата му продължаваха да растат, пухът изчезваше и Вихър се превърна в истински ястреб с очи като мълнии. Оттогава много неща в живота му се промениха. Научи се сам да се храни. Човката му се втвърди, острите му нокти заприличаха на клещи и момчето престана да го глези. Хвърляше в клетката му големи парчета месо, за които Вихър се биеше с брат си. После разкъсваше месото сърдито и лакомо.

Вихър и Кубо се спречкваха не само за плячката. Някои неща зад мрежата на клетката също предизвикваха свади помежду им. Веднъж в сайванта се появи зайче, то беше бяло като сняг, с червени очи. Вихър и Кубо закряскаха. Завърза се жесток бой, наоколо летеше перушина, но накрая братята се умърлушиха върху пръчиците си като мокри кокошки. Бяха се били за зайчето, което продължаваше да хрупа детелина край дръвника. Бяха се били за нещо, което не им принадлежеше.

Дойде зимата и в сайванта заваля. Духаха студени ветрове и през пролуките между дъските в клетката навя сняг. Вихър тракаше с човка и кълвеше ледените висулки, с които момчето го дразнеше. Силен мраз скова земята и Кубо посърна. Престана да се храни, усамоти се в ъгъла и една сутрин Вихър го свари да лежи. Под перушината той усети вкочаненото му, студено тяло.

През последните дни на зимата Вихър получаваше по-малко месо, но за сметка на това пък къдрокосото момче му улови късче слънце, което от този ден непрекъснато затопляше и осветяваше клетката. Вихър не се отделяше от електрическата крушка близо до мрежата и не можеше да се начуди, че момчето прави каквото си иска със слънцето. Хрумне ли му — запалва го, хрумне ли му — гаси го.

Когато времето се затопли и заваляха проливни пролетни дъждове момчето отново отнесе слънцето. Крушата пред входа на сайванта разцъфтя и в клоните й зачуруликаха врабци, На двора децата цепеха дърва, а когато момчето изнесе клетката и я постави на пейката пред сайванта, на Вихър му се стори, че вдишва упойващия аромат на боровата гора. Той гледаше крушата и си представяше разцепената от мълнията ела с гнездото под върха й.

Завладя го странно вълнение. То се разливаше по жилите му като топлината на електрическата крушка, към която се притискаше по време на големите студове. Час по час Вихър пищеше — не от глад, а от радост. После вдигаше очи към небето и започваше да кряска, горящ от желание за полет.