Милош Кърно - Разбойникът Вихър

Всичко това Вихър си спомни, докато го преследваха лястовиците.

Стори му се, че под една леска вижда парче месо. Закръжи и се совна надолу. Бързото падане му хареса, но на земята се разочарова. Не беше месо, въпреки че имаше подобен цвят и мирис. Ядосан, той изпокълва топчестата манатарка, а след това погледът му се изостри.

По влажния мъх пълзеше дъждовник, който му заприлича на рибка. Вихър го изяде, но насила. Посегна към една зряла ягода. Не му хареса. Още веднъж се сети за клетката и парченцата месо от врабец, покрити с перушина, но светкавицата в ръцете на човека и последвалото я кълбо дим засенчиха спомена му.

Времето минаваше.

Една сутрин Вихър кацна на един висок бор и разгледа околността. В далечината откри малка точка. Точката се уголемяваше и пред очите на Вихър се появи мишелов. Дълго го наблюдаваше как плува из въздуха и се носи върху неподвижните си крила. Изведнъж мишеловът се стрелна към земята, а когато се издигна, в ноктите си държеше полска мишка.

Вихър събра смелост и размаха крила, но когато приближи към птицата, осъзна, че тя е по-голяма от него. Мишеловът измяука почти като черната котка на двора, която беше отворила вратичката на Вихър. Тогава видя очите му. Бяха кафяви и в тях горяха лоши пламъчета. Вихър се опомни навреме и свърна към гората.

От една акация подхвръкна синигер. С крилцето си той отрони листенца от шипката, които затанцуваха като вълшебни пеперуди. Синигерът кацна върху един висок магарешки бодил и жълтите очи на Вихър пламнаха. Той виждаше синигера и магарешкия бодил с виолетовото пискюлче, виждаше поляната, пълна с цветя, и ниското дъбче. Изведнъж бодилът пропадна вдън земя, изчезна дъбът, изчезна и поляната. Сега Вихър виждаше само синигера и усещаше на върха на езика си вкуса на топлата кръв. Хвърли се като мълния и заби нокти в птичката. Разкъса я яростно и с притворени очи изгълта парчетата.

Заситен, Вихър тромаво излетя на акацията. Чак до залез-слънце остана неподвижен на клона, после се сгуши до ствола и заспа непробудно.

На сутринта щурчетата пееха, сеното ухаеше, а тазгодишните птичета се учеха да летят. В далечината се носеше звън. Косачите клепеха косите си. Вихър дочу боботене. Издигна се и видя как едно желязно чудовище скубеше тревата по поляната. Върху чудовището седеше човек.

Отново човек, стресна се ястребът — той отново може да пусне светкавица. Размаха крила и полетя високо над дърветата и хълмовете.

Ослушваше се по върховете на боровете и елите или в короните на старите букове. Нападаше дроздовете и яребиците, но почтително заобикаляше глухарите, които бяха из боровинковите храсти. Обичаше да лети нависоко, но не така продължително като мишелова, а само за малко, докато се огледа и вдъхне ароматния въздух. Предпочиташе да дебне в клоните или по стълбовете за високо напрежение, а после подгонваше плячката, криволичейки между дърветата. Той обичаше тези въздушни слаломи, които от ден на ден го отдалечаваха от жилищата на хората.

Малините по склоновете узряха, боровинките чернееха по сечищата. Дните започнаха да намаляват, нощите застудяха. Листата на дърветата пожълтяха, лешниците блеснаха, сред ръждивата трева се белееха паяжини и лястовичите ята поеха на юг. Вихър се натъжи. Горите опустяха. Дроздовете се скриха неизвестно къде, а след тях изчезнаха щиглеците и чинките.

Вихър се хранеше с катерички, защото в гората не бе останала жива птичка. Само по тъмно прелитаха прилепи и сови с големи очи. Вихър не проумяваше как из мрака може да скита някой друг освен светулките, които осветяват пътя си. Той мислеше за тях, за светлината, за намаляващата топлина на слънцето, а понякога се сещаше и за слънцето в сайванта. Гладът го превърна в жестока, кръвожадна птица. Нахвърляше се върху катеричките дори когато не беше гладен, и те трепереха при мисълта за него.

Времето захладя, призори започна да пада слана. Повяхналата трева изшумя под копитата на елена, който спря сред ливадата и продължително изрева. Върховете се приближиха, въздухът беше чист като кристал. Гората ухаеше на късни млечници.

Дните се нижеха. Копривата почерня, трънките станаха сини, шипките пламнаха. Пъстървите поеха срещу течението на пълноводния поток.

Нямаше ги топлите теменужни вечери и Вихър все по-силно копнееше за уютната клетка в сайванта. Реши да отиде по-близо към хората, враните и врабците. Отлетя в близката гора.

Над пожълтелите малинаци се извисяваше огромна ела, разцепена от мълния. Под върха и Вихър видя старо изоставено гнездо на ястреби.