Милош Кърно - Разбойникът Вихър

На улицата се изсипа тълпа хора. Те пляскаха с ръце и крещяха, но ястребът напразно очакваше да го повикат: „Вихър! Вихър!“. Летейки, той бавно приближи към короната на крушата и откри под нея клетката. Върху къщата на съседите имаше телевизионна антена, която му заприлича на пръчица. Мамеше го мисълта да си почине на нея, но тогава откъм двора се изгърмя. От дулото на пушката се проточи дим. Вихър го помириса и разбра всичко: от мига, в който беше напуснал клетката, хората го преследваха.

Вече се издигаше над крушата, когато острият му поглед забеляза светкавица, а след нея проехтя нов изстрел. Не, не го улучиха. Огледа се още веднъж, търсейки къдрокосото момче, но него го нямаше. Направи три ма̀ха като плувец, спускащ се по реката, и ленивото течение на вятъра го понесе над къщите и стълбовете, над потока и зелените ниви. По-надалече от хората, които изпращаха срещу него камъни и светкавици!

Оттатък младия овес се чернееше гора и Вихър се зарече, че трябва да издържи. Ще кацне на най-близкия бук и ще си почине, както трябва.

Дълго време той стоя върху якия клон, потопен в сянка и листа, където хората не можеха да го намерят, и гледаше как аленото слънце залязва зад билото на планината. Мислеше за хлапетата на улицата, за човека със светкавицата в ръцете, за хората. Не разбираше защо го преследват.

Лесът шумеше и тихият шепот на листата приспиваше Вихър. Колко хубаво се спи високо над земята, почти както някога в гнездото, но не, букакът си е букак, той не е гъстата гора с ели, прави като мачти, с аромата на смола и с могъщия тътен във върховете на дърветата.

В далечината се понесоха човешки гласове и Вихър се притисна към ствола на бука. Гласовете замлъкнаха, чуруликането на птичките притихна и в гъстеещия сумрак запя славей. Вихър не го чу. Той се държеше здраво за клона под него и очите му бяха плътно притиснати. Само от време на време се сепваше и поклащаше крака с ранения си пръст.

Едва се беше развиделило, зорницата още не беше угаснала, а Вихър будуваше. Той прехвърчаше от дърво на дърво и плашеше чинките и дроздовете. Това му доставяше безкрайна радост. Спотайваше се между листата на някой нисък клон и когато забележеше птичката, изскачаше и размахваше крила. Играеше си като малко дете и дори не му минаваше през ум да се нахвърли върху изплашения дрозд и да го разкъса.

После Вихър огледа околността като пълководец от своята наблюдателница. Утринното слънце искреше в капките роса върху зеления овес, отразяваше се по покривите в противоположния край на полето.

Вихър закопня за своята клетка, за парчето месо, хвърлено му през мрежата, и полетя към селото. Летеше без усилия. Когато наближи кичестата круша, сърцето му силно се разтуптя.

Закръжи над двора, наблюдавайки от високо жълтите пиленца, които бързаха да се скрият под квачката. Насочи се към клетката, но изведнъж притича човекът, който правеше светкавици, а заедно с него и къдрокосото момче. От пушката изскочи пламък, разнесе се гръм и нещо пропищя край Вихър. Побиха го студени тръпки. Леденият дъх на смъртта го докосна отблизо.

Хората са лоши, къдрокосото момче също е лошо и подло — се мярна в главата на ястреба. Набра височина, размахвайки големите си крила. Не, вече никога няма да се върне при хората, никога, никога…

Полетя над полето и още веднъж се огледа наоколо. Дворът се скри зад хамбара, селото се смаляваше, клетката изчезна от погледа му. Измъчваше го глад, но вятърът нежно обгръщаше главата му и носеше над гората аромата на поляните. Мамеха го непознатите далечини, викаше го синята висина, осеяна с облачета, които приличаха на перушината на белия гъсок.

Изведнъж край ушите му прозвуча пронизителен писък. Вихър извърна глава. Преследваше го ято лястовици заедно с две врани. Целият настръхна от смелостта им. Лястовиците стремглаво се носеха насреща му, но в последния миг успяха да избягнат сблъсъка.

Тогава Вихър си спомни пролетната вечер, когато вместо кривата човка и жълтите очи за пръв път над гнездото се появи къдрокосата глава. Ръцете на момчето взеха малките ястребчета, които още не бяха сменили пуха си, и ги пъхна под ризата. Кубо запищя, но Вихър само облещи очи. Там беше по-топло, отколкото в гнездото. Момчето започна да се спуска по ствола заедно с малките, но изведнъж старият ястреб закръжи около върха на дървото и се нахвърли върху лицето на момчето. Стрелна го с отворена човка, наострени нокти и крила, прибрани към тялото, но момчето не се уплаши. Птицата се издигна над главата му и продължи да го напада по същия начин, докато то се смъкна от последния клон.