Алън Райън: „Бебешка кръв“

— Значи „Бебешка кръв“? — изрече и кръстоса поглед с непознатия. Закашля се. — Задавам си обаче един въпрос. Наистина ли е необходимо да наричате питието така? Не би ли отблъснало някои клиенти? Може би да му измислим някое друго име, например…

— Да, „Бебешка кръв!“ — отсече непознатият с равен глас, без да престава да се усмихва.

— Аха, така значи! — Майк беше учуден.

Между двамата се възцари кратко мълчание.

— Е, хубаво тогава — продължи Майк с нещо, което можеше да мине и за въздишка. — Питието е твърде специално, нали? Има някакъв особен, хем познат и в същото време твърде специфичен привкус, който човек почти може да си представи!

Непознатият не беше престанал да се усмихва нито за миг.

— Почти! — отвърна му.

— Питието е натурално, предполагам, без никакви химии и прочие…

Майк свъси вежди.

— Не сте добавяли никакви примеси, никакви допълнителни съставки…

— Е, може би нещичко в съвсем малки количества… — отговори непознатият съвсем любезно. — Но приемете, че е напълно естествено питие… — Усмивката му едва забележимо се разтегна и той добави: — …на практика…

Двамата се спогледаха съзаклятнически, както могат само търговци да го направят.

— Разбирам — съгласи се Майк. — Добре.

С връхчето на езика той погали небцето, облиза устните си. Топлината, разляла се по тялото му, изпълваше клетките, натичаше във вените, пулсираше в стомаха, преливаше надолу в краката. Никога досега той не беше изпитвал такова усещане, никога досега не го бе завладявала такава топлина — толкова дълбока и проникновена. Пръстите му се хлъзнаха по гладката повърхност на бар-плота, докоснаха отново бутилката. Погледът му се съсредоточи, изпълнен с надежда. „В нея все още има такова количество, че стига да се напълнят достатъчно чаши!“ По връхчетата на пръстите му пролазиха мравчици. Още едно усещане, което не бе изпитвал от началото на своята кариера на търговец. Крастата започваше да го обзема.

— Да, разбирам — повтори той. Макар да бе силничко, питието не караше човек да заплита езика. В това Майк вече се бе уверил. Пръстите му погалиха хладните стени на шишето.

— И колко искате за една такава бутилка… „Бебешка кръв“?

— Цената е висока! — отвърна непознатият.

Майк поклати глава.

— Очаквах такъв отговор! Но питието наистина е много добро, превъзходно е!

Господи, колко приятно се чувстваше! Колко бе освежен, какъв приток на сили, енергия…

— Та колко казахте?…

Непознатият му назова цената.

Сумата бе толкова висока, че въпреки невероятният тонизиращ и отпускащ ефект, което питието бе оказало върху тялото и съзнанието му, за миг Майк като че залитна в междувремието и се запита дали бе чул правилно. Ала веднага след това се убеди, че подобна цена беше напълно разумна. И преди напълно да осъзнае какво всъщност върши, той се улови, че вече пресмята наум стойността на такава бутилка — за колко щеше да я продава, колко чаши можеше да напълни от нея, колко щеше да струва една такава чаша от сто, от петдесет грама, колко от постоянните клиенти и неговите приятели щяха да са готови да си я купят или поръчат на такава цена. Или по-скоро — кои щяха да бъдат достойни да вкусят от този нектар. И докато претегляше кое за, кое против, облакътил се удобно на бара, цялото му същество сякаш се пренесе в най-прекрасните кътчета на Рая.

— Става, съгласен съм! — изрече най-сетне. — Купувам!

— Тогава пийнете още една чашка! — предложи непознатият. Усмивката му стана още по-любезна и приветлива, докато наливаше от амброзията. — Аз черпя сега!

Мъжът внимателно намали колата, чиято предница се изпъна като по конец наравно с бялата стоп-линия върху шосето в момента, в който светлината от жълто преля в червено. Можеше да премине кръстовището, знаеше. Знаеше също, че много шофьори щяха да го сторят без да се замислят ни най-малко, че дори щяха да форсират, натиснали газта до дупка („до ламарината!“)… Само че той беше от тази порода автомобилисти, които спазваха стриктно правилника за движение по пътищата. Нека зад него „пилотите от Формула 1“ малко да потърпят. Нека си намесват майка му, леля му, тяхна си работа… Законът си е закон. Един е за всички и никой не е над него. Той погледна в страничното огледалце и забеляза някакъв хлапак зад волана на зелена „Скиларк“ да му прави неприлични жестове с пръсти. Мъжът отмести поглед от него и проследи върволицата чакащи коли от другата страна на кръстовището. С периферното зрение наблюдаваше светофара, провесен вдясно отгоре над пътя на дебел кабел, който се полюляваше при леките повеи на вятъра.