Антъни Райън: Кръвна песен

Дълбоки благодарности на моя редактор Сюзън Алисън, че рискува с един никой, и на Пол Фийлд, който не ми позволи да му платя за работата по коригирането на множеството грешки, с които беше осеян първоначалният ми ръкопис. Също така бих искал да отбележа колко много дължа на авторите на всички фентъзи произведения, на които съм се наслаждавал през годините, и най-вече на покойния велик Дейвид Гемел, в чиято могъща сянка съм щастлив да се трудя.

Той имаше много имена. Още нямаше трийсет, а историята вече го бе окичила с множество титли: за лудия крал, който го бе изпратил да опустоши земите ни, бе Меча на кралството; мъжете, които го следваха на война, го наричаха Младия ястреб; за кумбраелските си врагове беше Мрачния меч; а както научих по-късно, загадъчните племена от Великите северни гори го познаваха като Берал Шак Ур — Сянката на гарвана.

Но моят народ го познаваше само с едно име и то ехтеше в главата ми в онази сутрин, когато го докараха на пристана: Убиеца на Надеждата. Скоро ще умреш, и то пред очите ми, Убиецо.

Беше по-висок от среден ръст, но с изненада установих, че противно на историите за него не е гигант. Чертите му бяха изсечени, но определено не можеше да се нарече красавец. Тялото му бе мускулесто, но липсваше огромната маса, приписвана му от разказвачите. Единственото нещо от външния вид, съвпадащо с легендите, бяха очите му: катраненочерни и пронизващи като на ястреб. Казваха, че очите му можели да разголят човешката душа и никой не можел да опази тайните си, ако срещне погледа му. Не вярвах, но след като го видях, започнах да ги разбирам.

Пленникът се охраняваше от цяла рота имперски гвардейци. Те яздеха в стегнат строй, с готови пики, а очите им оглеждаха тълпата за евентуални неприятности. Хората бяха мълчаливи. Спираха и гледаха минаващия ескорт, но нямаше викове, обиди и хвърлени предмети. Те познаваха този мъж. За кратък период той бе управлявал града им и чуждестранната армия в него, но по лицата им нямаше омраза, нито желание за мъст. По-скоро изглеждаха любопитни. Защо бе тук? Защо изобщо бе жив?

Ротата се строи на кея и пленникът слезе от коня, за да бъде заведен на чакащия кораб. Прибрах бележките си, станах от бъчвата с подправки, на която седях, и кимнах на командира.

— Моите почитания, сър.

Офицерът, ветеран от гвардията, с блед белег на челюстта и абаносова кожа, характерна за южните провинции, отвърна с отработена учтивост:

— Лорд Верниерс.

— Надявам се, че сте пътували безпрепятствено?

Капитанът сви рамене.

— Имаше известни неприятности. Наложи се да спукаме няколко глави в Джесерия. Местните искаха да обесят Убиеца на Надеждата на кулата на храма.

Настръхнах от това непокорство. Императорският указ се четеше във всеки град, през който минаваше затворникът, и беше изрично ясен. Убиецът на Надеждата не биваше да бъде нараняван.

— Императорът ще бъде известѐн — заявих.

— Както желаете, но не беше нещо сериозно. — Той се обърна към затворника. — Лорд Верниерс, представям ви имперския пленник Вейлин Ал Сорна.

Кимнах учтиво на високия мъж, а името продължаваше да ехти в главата ми. Убиеца на Надеждата, Убиеца на Надеждата…

— Моите почитания, сър — насилих се да го поздравя.

Черните му очи срещнаха моите за миг, остри, питащи. За момент се зачудих дали по-невероятните истории са верни, дали в погледа на този дивак има магия. Можеше ли да изтръгне истината от душата на човек? От началото на войната се бяха нароили истории за мистериозните сили на Убиеца на Надеждата. Че можел да говори с животни, да командва Безименния и да променя времето според желанията си. Че мечът му е закален с кръвта на повалените врагове и не може да се счупи в бой. И най-лошата: че той и хората му почитат мъртвите и карат сенките на предците им да вършат всякаква скверност. Не вярвах много на тези плямпания. Ако магиите на северняците бяха толкова могъщи, как бяха претърпели толкова смазващо поражение в земите ни?