Усети как баща му го побутва в гърба.
— Тръгвай, Вейлин. Върви при него. Той няма да ти направи нищо лошо.
„Лъжец!“ Краката на момчето се провлачиха по земята, докато баща му го буташе към портата. Когато наближиха, Вейлин видя лицето на закачуления по-ясно. Беше тясно и продълговато, с тънки устни и бледосини очи. Вейлин усети, че се взира в тях. Тесноликият мъж също се вгледа в него, без да обръща внимание на баща му.
— Как се казваш, момче? — Гласът беше мек, като въздишка в мъглата.
Вейлин не разбра как успя да отговори, без гласът му да трепне.
— Вейлин, милорд. Вейлин Ал Сорна.
Тънките устни се извиха в нещо като усмивка.
— Не съм лорд, момче. Аз съм Гайнил Арлин, аспект на Шестия орден.
Вейлин си спомни уроците на майка си.
— Извинявайте, аспект.
Зад него се чу изпръхтяване. Вейлин се обърна и видя, че баща му е яхнал коня и се отдалечава бързо в мъглата: тропотът на копитата по меката земя постепенно заглъхна.
— Вейлин, той няма да се върне — заговори аспектът с продълговатото лице. Усмивката му бе изчезнала. — Знаеш ли защо те доведе тук?
— Да науча много неща и да стана брат от Шестия орден.
— Да. Но никой не може да влезе, освен по собствен избор, без значение от възрастта.
Внезапно Вейлин изпита желание да хукне в мъглата. Можеше да избяга. Щеше да си намери разбойническа банда, която да го приеме, щеше да живее в горите и да има множество приключения, и да се преструва на сирак… „Верността е нашата сила.“
Аспектът го гледаше безизразно, но Вейлин знаеше, че прочита всяка мисъл в детската му глава. След години се чудеше колко момчета, доведени или подлъгани да дойдат тук от коварните си родители, са побягнали и дали са съжалявали за избора си.
„Верността е нашата сила.“
— Искам да вляза — каза той на аспекта. В очите му имаше сълзи и той примигна, за да ги пропъди. — Искам да науча много неща.
Аспектът отключи вратата. Вейлин забеляза, че по ръцете му има много белези. Мъжът открехна портата и го подкани.
— Влизай, малки ястребе. Вече си наш брат.
Вейлин моментално осъзна, че седалището на Шестия орден не е къща, а истинска крепост. Гранитните стени се извисяваха над него като скали, докато аспектът го пускаше през портата. По бойниците патрулираха тъмни фигури и го гледаха с безизразни, скрити от мъглата очи. Решетката на увенчания с арка вход бе вдигната, а отстрани стояха двама копиеносци, от по-възрастните ученици, които се поклониха уважително на преминаващия аспект. Той почти не им обърна внимание и поведе Вейлин към двора, където други ученици премитаха паветата, а от ковачницата се носеше звън на метал. Вейлин беше виждал замъци и преди. Родителите му веднъж го бяха завели в кралския дворец, нагизден в най-хубавите си дрехи, и там трябваше да изтърпи безкрайната и скучна реч на аспекта на Първия орден, който описваше величието на кралското сърце. Но самият дворец беше ярко осветен лабиринт със статуи, гоблени, полиран мрамор и доспехи на стражите, в които можеше да се огледаш. Въобще не миришеше на тор и пушек и нямаше стотици мрачни стаички, несъмнено криещи забранени за малки момчета тайни.
— Вейлин, кажи ми какво знаеш за този орден — нареди аспектът, докато го водеше към главната цитадела.
Вейлин започна да рецитира уроците на майка си:
— Шестият орден носи меча на правосъдието и сразява враговете на Вярата и Кралството.
— Много добре. — Аспектът изглеждаше изненадан. — Добре са те научили. Но с какво сме по-различни от останалите ордени?
Вейлин се замисли за отговора. Вече влизаха в цитаделата. Видя две момчета, около дванайсетгодишни, които се сражаваха с дървени мечове — разменяха удари, мушкания и парирания. Биеха се в очертан с тебешир кръг и всеки път щом схватката ги доближеше до ръба, гладко избръснатият инструктор ги удряше с пръчка. Те въобще не трепваха при ударите, съсредоточени върху двубоя. Едното момче се протегна твърде напред при поредното мушкане и получи удар по главата. От раната шурна кръв и то залитна и падна тежко извън кръга, което му докара нов удар с пръчката на инструктора.
— Вие се сражавате — каза Вейлин. Насилието и кръвта караха сърцето му да се разтуптява.
— Да. — Аспектът спря и го изгледа отгоре. — Сражаваме се. Убиваме. Щурмуваме крепостни стени под стрели и огън. Посрещаме щурмовете на конницата. Просичаме си път сред гора от пики и копия, за да пленим вражеското знаме. Шестият орден се сражава. Но знаеш ли за кого?
Читать дальше