Антъни Райън: Кръвна песен

— За Кралството.

Аспектът приклекна и лицата им се изравниха.

— Да, за Кралството. Но кое е още по-важно?

— Вярата?

— Говориш несигурно, малки ястребе. Може би не си толкова добре научен, колкото смятах.

Зад него инструкторът дърпаше поваленото момче да стане сред дъжд от обиди.

— Тромав малоумен тъпчещ се с лайна дебил! Ставай! Ако паднеш пак, лично ще се погрижа да не станеш повече.

— Вярата е сбор от нашата история и дух — изрецитира Вейлин. — Когато преминем в отвъдното, нашата същност се слива с душите на Покойните, за да ни даде напътствие в живота. В замяна ние им отдаваме почит и вяра.

Аспектът повдигна вежда.

— Добре си научил катехизиса.

— Да, сър. Майка ми ми преподаваше често.

Лицето на аспекта помръкна.

— Майка ти… — Направи пауза и възвърна безизразната си маска. — Повече няма да споменаваш майка си. Нито баща си или други членове на семейството. Нямаш друго семейство освен Ордена. Вече принадлежиш на Ордена. Разбираш ли?

Момчето с раната на главата бе паднало отново и инструкторът го налагаше — стоварваше пръчката с прецизни отмерени удари. Приличащото на скелет лице почти не издаваше емоции. Вейлин беше виждал подобно изражение, когато баща му налагаше някое от кучетата си.

„Вече принадлежиш на Ордена.“ За своя изненада осъзна, че сърцето му се е успокоило, а гласът му не потрепери въобще, когато отговори:

— Разбирам.

Инструкторът се казваше Солис. Имаше изпити черти и очи като на коза: сиво-жълти, студени и втренчени. Погледна Вейлин и попита:

— Знаеш ли какво е мърша?

— Не, сър.

Инструктор Солис се приближи и надвисна над него. Сърцето на Вейлин отказа да се разтупти. Гледката на облещения като череп учител, налагащ момчето на земята, бе заменила страха с разгарящ се гняв.

— Това е мъртво месо, момче — продължи Солис. — Плът, оставена на бойното поле, да бъде изкълвана от гарвани и оглозгана от плъхове. Това те очаква, момче. Мъртва плът.

Вейлин не каза нищо. Козите очи на Солис се опитваха да проникнат в него, но Вейлин знаеше, че не виждат страх. Инструкторът го караше да се гневи, а не да се бои.

В таванската стая на северната кула имаше десет момчета. Всичките на приблизително еднаква възраст. Някои подсмърчаха изоставени и самотни, а други се подсмихваха на неочакваната свобода от родителски надзор. Солис ги накара да се строят; удари с пръчката си едно по-едро момче, което беше твърде бавно.

— По-чевръсто, куха тикво.

Огледа ги едно по едно, като на няколко пъти пристъпи напред, за да обиди някого.

— Име? — попита той едно високо русоляво момче.

— Норта Ал Сендал, сър.

— Ще ме наричаш инструктор, а не сър, малоумнико. — Продължи по редицата. — Име?

— Баркус Джешуа, инструктор — отвърна едрото момче, което бе ударил преди малко.

— Виждам, че в Нилсаел още развъждат товарни животни.

И така, докато не изреди всичките. Накрая застана пред тях и произнесе кратка реч.

— Несъмнено семействата ви са ви пратили тук по различни причини. Искат да станете герои, да прославите името им, да могат да се хвалят с вас, докато къркат и курварстват из града, или просто искат да се отърват от ревнивите си сополанковци. Е, забравете ги. Ако ви искаха, нямаше да се озовете тук. Вече сте наши и принадлежите на Ордена. Ще се научите да се биете и ще убивате враговете на Кралството и Вярата, докато не умрете. Нищо друго няма значение. Нищо друго не ви засяга. Нямате семейство, нямате мечти, нямате амбиции, освен тези на Ордена.

Нареди им да вземат грубите чували от зебло от леглата и да изтичат по безбройните стълби на кулата до конюшнята, за да ги напълнят със слама, като не спираше да ги налага с пръчката. Вейлин беше сигурен, че отнася повече удари от останалите и че Солис нарочно го бута към по-старите и влажни купчини в дъното. Щом напълниха чувалите, инструкторът ги върна обратно, за да ги оставят на дървените рамки, които щяха да им служат за легла. Последва ново тичане надолу, този път към хранилищата под кулата. Момчетата се строиха задъхани, дъхът им излизаше на пара в студения въздух. Хранилищата изглеждаха огромни. Тухлените им стени изчезваха в мрака във всички посоки. Страхът на Вейлин започна да се връща, докато гледаше безкрайните пълни със заплаха сенки.

— Очите напред! — Пръчката на Солис се стовари върху ръката му и той едва потисна болезненото си изскимтяване.

— Нова реколта, инструктор Солис? — чу се весел глас. От мрака се появи много едър мъж. Грамадната му като бут шунка ръка стискаше маслена лампа. Вейлин за пръв път виждаше човек, който сякаш да е по-широк, отколкото висок. Туловището му бе обвито с тъмносиво наметало като на останалите инструктори, но с избродирана червена роза на гърдите. По наметалото на инструктор Солис нямаше никакви знаци.