Антъни Бруно - Лоша кръв

Оранжевият фолксваген-бръмбар изплува от утринната мъгла и затрополи по старите неравни дъски на обруления от времето пристан, следван наблизо от черен кадилак „Де Вил“, модел 1960, той пък следван от представителен сив мерцедес SEL-лимузина — малка риба, голяма риба, по-голяма риба. Бръмбарът спря на няколко стъпки от края на пристана, кадилакът — на пет-шест метра зад него, а лимузината — с почти опрян нос до острите като саби опашни перки на кадилака. Те останаха така, с работещи двигатели — въздушно охлажданият мотор на фолксвагена хъркаше и цвърчеше, кадилакът боботеше ниско, а мерцедесът надаваше едва доловимо, но настоятелно съскане.

Кацуми Нагаи — човекът зад волана на кадилака — изключи мотора, изморено прокара пръсти през косата си и просна ръце върху кормилото. Беше прекалено рано за такава гадост. Погледна над седалките от напукана черна кожа към широкия гръб на Маширо, който се беше навел и събуваше обувките и чорапите си. Маширо нави стегнато чорапите и ги пъхна в черните обувки, които пък натика под седалката. Нагаи се загледа в него. След толкова години Маширо все още го караше да се замисля. Наведеният безизразен мъж се пресегна за сабята, която лежеше на задната седалка, и я сложи в скута си. Той обърна очи към Нагаи в очакване на заповед от своя шеф. Нагаи се взря в дългата извита катана — основното оръжие на самурая, — после погледна Маширо в очите и кимна уморено. Мъжът наведе глава отривисто и почтително, след което слезе от колата. Докато Маширо заобикаляше покрай предницата, Нагаи се мъчеше да отгатне какво ли мисли, или дали мисли изобщо.

Нагаи го наблюдаваше как изважда сабята и поставя черната кожена кания на предния капак. След това Маширо отиде до фолксвагена с изправен гръб, сабята — сведена отстрани до тялото му, и заповяда на двамата вътре да изгасят мотора и излязат.

Двойката не помръдна. Нагаи се пресегна към жабката и извади малкия автоматичен пистолет, който държеше постоянно там. Той натисна бутона за отваряне на прозореца откъм своята страна, показа лявата си ръка навън и стреля над фолксвагена. Звукът от изстрела се понесе над реката — рязък гърмеж в глухия студен въздух. Момичето пак започна да хлипа. Той виждаше как главата й се поклаща нагоре-надолу. Облегна лакътя си на вратата с насочен към тях пистолет така, че да го виждат.

— По-бързо — извика Маширо на японски със силно изразен осакски акцент.

Двамата млади японци започнаха да се измъкват с неохота, като дребни животинки, принудени да напуснат временното си укритие. Те застанаха пред Маширо, който ги наблюдаваше без омраза и без съчувствие. Момичето държеше длан върху устата си. Маширо рязко вдигна сабята като копие и заби върха й в гниещия край на най-близката греда. Тя остана да блести там в мрака на сивото утро, леко поклащаща се, непоколебима и вещаеща смърт също като притежателя й.

„Моето вярно чудовище“ — си мислеше Нагаи.

Нагаи хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Чувстваше се бавен и тежък. Слезе от колата и се запъти към задната врата на лимузината. Огледа се в потъмненото й стъкло, очаквайки го да се отвори. Лицето му изглеждаше много тъжно и изпито, а косата му вече се беше прошарила. Искаше му се да прилича повече на своя слуга Маширо — силен и с каменно лице, страшен. А Маширо даже беше с две години по-възрастен от него. Когато автоматичното задно стъкло започна да се плъзга надолу, той промени изражението си и се опита да изглежда достатъчно строг пред шефа си.

— Добро утро, Нагаи — каза старият мъж на задната седалка, без да вдига поглед. Той внимателно чоплеше капака на картонена чаша с кафе, като я държеше встрани от тъмния хонконгски копринен костюм.

— Добро утро, г-н Хамабучи — отвърна Нагаи с почтително кимване. Изведнъж го връхлетя споменът как сервира утринния чай на Хамабучи, когато живееше в къщата на боса в Токио. Това беше част от чиракуването му, което трябваше да го научи да се подчинява на боса безпрекословно, като на баща. Беше доста отдавна. Някаква тъпа болка започна да пулсира в задната част на главата му, щом се замисли за посоката, в която се обърна животът му, и за обстоятелството, че ако навремето в Япония не беше постъпил така вироглаво, вероятно сега щеше да има доста добро положение като притежател на собствен нощен бар на Гинза 1 1 Гинза — квартал в центъра на Токио, известен с многобройните си заведения за развлечения, хазарт и проституция. — Б.пр. . Само че не се получи. Всеки си плаща за грешките.