Антъни Бруно - Лоша кръв

Старецът духна над димящото кафе, взирайки се през оцветеното предно стъкло към треперещата двойка, изправена пред Маширо. Челото му беше сбърчено, погледът любопитен, сякаш ги изследваше. Нагаи познаваше този поглед. Той беше прелюдия към проповед в стил „Хамабучи“. Старецът отпи бавно и внимателно.

„Моля те, гледай да свършиш днес по някое време“ — мислеше си Нагаи.

Хамабучи внезапно го погледна в очите. Започва се.

— За тяхната изгубена чест ли плаче момичето, Нагаи, или за нещастната им съдба? — попита Хамабучи с едва забележимата си усмивка — жест, който си беше изработил и оттренирал преди години. Веднъж сподели, че американците харесвали подобни ориенталски номера.

Нагаи отново погледна двойката. Момичето хлипаше тихо върху рамото на приятеля си, а младежът се опитваше без успех да погледне Маширо в лицето. Не чувстваше състрадание към тях. Сключили са договор и са го нарушили. Всеки трябва да си плаща за грешките.

— Склонен съм да мисля, че тя плаче за изгубената им чест. — Нагаи знаеше какви отговори се очакват от него.

Хамабучи спусна чашката в скута си, поклащайки почти недоволно глава.

— Не, не мисля така. Напоследък само старите хора държат на достойнството. Такива като мен и г-н Антонели.

Пак се започва с познатите приказки за окупацията и черния пазар в Кобе, за хитрия американски ефрейтор, който знаел правилата на играта — големия Антонели.

— Аз държа на моята чест — каза Нагаи натъртено с надежда да го прекъсне. — Искам да бъде възстановена.

— Зная, зная. — Хамабучи отпи нова глътка. — Обещанието ми още е в сила. Ако успееш тук, в Америка, всичко ще бъде наред.

Нагаи кимна тактично, опитвайки се да задържи избледняващата мислена картина с образите на трите му деца някъде в Япония. Сладката Хацу вече е на единадесет, сигурно скоро ще започне да се интересува от момчетата. Кенджи е на осем — трябва да е станал голям палавник. А бебето ще тръгне на училище тази година. Невероятно.

— Кажи ми, Нагаи, какви са отношенията ти с д’Урсо?

— Какво?

— Д’Урсо. Как работите с него? Питам, защото ми прави впечатление на човек лоялен според интереса, човек, който мисли по свой начин, ако разбираш какво искам да кажа. Не съм предполагал, че нашите приятели от мафията позволяват подобна индивидуалност в редиците си.

Нагаи се питаше дали това не беше някакво двусмислено подмятане, отнасящо се и до него. Вероятно.

— Д’Урсо е едно арогантно копеле, но си изпълнява задълженията. Досега не сме имали неприятности със законите и, за наша радост, поръчките му надвишават доставките ни.

Старецът го погледна изпод вежди:

— А ти изпълняваш ли си задълженията?

Той кимна утвърдително:

— Всички доставки дойдоха навреме и съгласно изискванията им. Броят на непослушните и избягалите е минимален благодарение на Маширо и новите помощници, които ни изпратихте. Само четирима през последния месец, включително тези двамата. — Той погледна с усмивка към своя човек, застанал неподвижно пред ужасената двойка в края на пристана. — Плаши ги повече от смъртта.

— А, да… самураят. Годзо Маширо, нали? — измърмори Хамабучи, като се почесваше по веждата. — Чувам, че е много предан.

— Няма по-добър.

— Дано никога не те разочарова. — Хамабучи вдигна поглед към него.

Нагаи постави ръката с пистолета върху покрива на лимузината и се взря в мястото, където трябваше да се намира последната фаланга на малкия му пръст. Да, да, напомни ми още веднъж!

Хамабучи си издуха носа в хартиена салфетка, смачка я на топка и я пусна в торбичката.

— Е, хайде да оставим това. Явно се справяш успешно тук. Много добре, Нагаи.

— Благодаря, господин Хамабучи. — А кога, по дяволите, ще мога да се върна в Япония, старче?

Нагаи видя как лицето на стария изчезва зад затварящия се затъмнен прозорец и лимузината потегля плавно обратно към мъглата на брега. Хамабучи — човекът от черната мъгла. Идва и си отива без предупреждение, никой никога не знае на кой континент ще бъде утре. Нагаи отдавна беше разбрал, че е безсмислено да следи движението на боса. „Искам винаги да действате така, сякаш съм на три крачки зад вас — често казваше старият на хората си. — Откъде да знаете, може и наистина да съм там.“

Нагаи се отдръпна от лимузината и видя в тъмното предно стъкло на мерцедеса отражението на изгряващото слънце, надничащо между небостъргачите на Уолстрийт оттатък реката. Той извърна очи от отблясъка и ги насочи към Маширо, който го гледаше. Нагаи кимна към него и направи жест с пистолета, докато се връщаше към колата си. Чувстваше се много изморен. Време беше да свършват с това.