Антъни Райън: Кръвна песен

Солис запази мълчание, но пръчката, която пошляпваше по ботуша му, говореше достатъчно красноречиво.

— Другият ми дар ще се изрази в няколко съвета — продължи инструктор Грейлин. — Животът в Ордена е суров и често кратък. Много от вас, може би всички, ще бъдат изключени преди последния изпит. Тези, които си спечелят правото да останат, ще прекарат живота си в патрулиране на далечни граници, безкрайни схватки с диваци, разбойници и еретици, при които най-вероятно ще загинете, ако имате късмет, или ще бъдете осакатени, ако нямате. След петнайсет години служба малцината оцелели ще получат собствено командване или ще се върнат тук да обучават тези, които ще ви заместят. Това е животът, на който са ви обрекли семействата ви. Може да не ви изглежда така, но това е чест, така че се радвайте, слушайте инструкторите, усвоете уроците и винаги поддържайте Вярата. Запомнете тези думи и ще живеете дълго в Ордена.

— Усмихна се отново и разпери месестите си ръце. — Това е всичко, което мога да ви кажа, малки воини. Сега изчезвайте. Несъмнено ще ви видя скоро, щом изгубите ценните дарове. — Изхили се пак и изчезна в склада, а ехото на смеха му ги следваше, докато пръчката на Солис ги подкарваше да излязат от хранилището по-бързо.

Стълбът беше висок шест стъпки и боядисан в червено, синьо и зелено, отгоре надолу. Имаше двайсетина такива, разпръснати по тренировъчната арена, мълчаливи свидетели на мъченията. Солис бе накарал всеки да застане пред един стълб и да го удря с дървен меч според неговите инструкции.

— Зелено! Червено! Зелено! Синьо! Червено! Синьо! Червено! Зелено! Зелено…

Ръката на Вейлин изтръпна след първите няколко удара, но той продължаваше да размахва дървения меч с всичка сила. Баркус спря след няколко замаха и си докара дъжд от удари с пръчката, който премахна обичайната му усмивка и го остави с окървавено чело.

— Червено! Червено! Синьо! Зелено! Червено! Синьо! Синьо…

Вейлин откри, че ръката му ще се схване, ако не извива меча в последния момент, така че острието да се плъзга, а не да блъска дънера. Солис застана зад него и гърбът му настръхна в очакване на пръчката. Но инструкторът го изгледа само за миг, след което изръмжа и се премести, за да накаже Норта, който бе ударил синята част вместо червената.

— Отвори си ушите бе, глупак!

Норта понесе удара във врата мълчаливо, примигна, за да разкара сълзите, и продължи да налага дънера.

Упражнението продължи, като плющенето на пръчката даваше остър контрапункт на тропането на мечовете в стълбовете. По някое време инструкторът ги накара да сменят ръцете.

— Братята в Ордена се сражават и с двете ръце. Загубата на крайник не е оправдание за страхливост.

След малко повече от час Солис им нареди да спрат, строи ги в редици и смени пръчката с дървен меч. И неговият беше по азраелски модел: право острие, дръжка за ръка и половина и тънък извит метален предпазител за пръстите. Вейлин разбираше от мечове — баща му имаше много, окачени над камината в трапезарията, които изкушаваха детските му ръце, макар че никога не бе събрал кураж да ги пипне. Те, разбира се, бяха по-големи от учебните. Остриетата им бяха поне по метър, остри, но носещи неравния ръб, получаващ се от точиларския камък, заглаждащ нащърбванията и неравностите, получени при употреба. Имаше един меч, който привличаше вниманието му по-често от останалите, окачен високо на стената, далече от обсега му. Острието сочеше надолу, право към носа му. Прост меч, азраелски, като повечето от останалите, без украса, но острието му не беше поправяно. Винаги беше излъскан, но се виждаха всички драскотини и нащърбвания. Вейлин не смееше да пита баща си, затова се обърна към майка си, макар и с не по-малко притеснение, защото знаеше, че тя мрази оръжията. Откри я в салона, където четеше, както обикновено. Беше в ранните дни на болестта ѝ и лицето ѝ бе изпито, което го караше да се взира в него. Тя се усмихна и потупа мястото до себе си. Обичаше да му показва книгите и момчето разглеждаше гравюрите и слушаше истории за Вярата и Кралството. Вейлин седна до нея и заслуша търпеливо историята за Керлис Неверника, наказан с вечна смърт, защото отказал напътствията на Покойните, докато не настъпи достатъчна пауза, за да зададе въпроса си:

— Мамо, защо баща ми не си оправи меча?

Тя спря по средата на страницата, без да поглежда към него. Тишината се проточи и Вейлин се зачуди дали не е приела тактиката на баща му просто да го игнорира. Беше на път да се извини и да поиска да се оттегли, когато тя каза: