Антъни Райън: Кръвна песен

Норта се засмя, както и Баркус, но останалите изглеждаха смразени от предположението. За Мрака или Мрачното, както го наричаха по-често, не се говореше. Кейнис като че ли не чу — беше се съсредоточил върху порция пилешко с картофи и видимо не обръщаше внимание на разговора.

Вейлин се размърда на стола, притеснен от вниманието.

— Той ни подлъгва с очи. Взира се в нас, ние отвръщаме и вниманието ни е отвлечено. След това атакува, докато още се чудим, какво планира. Не го гледайте в очите, гледайте краката и меча.

Баркус отхапа от една ябълка и изръмжа:

— Прав е. Мислех, че се опитва да ме хипнотизира.

— Това пък какво значи? — попита Дентос.

— Прилича на магия, но всъщност е трик — обясни Баркус. — На миналогодишния летен панаир имаше мъж, който караше хората да повярват, че са прасета. Караше ги да ровят в земята, да грухтят и да се търкалят в лайната.

— Как така?

— Не знам, с някакъв номер. Размахваше една дрънкулка пред очите им и говореше тихо и после те правеха каквото им каже.

— Дали инструктор Солис може да прави такива неща? — попита Дженис, момче, което Солис бе оприличил на магаре.

— Вярата знае. Знам, че учителите от ордените знаят множество тайни неща, особено тези от Шестия. — Баркус вдигна една кълка и я огледа доволно преди да отхапе. — Явно разбират и от готвене. Карат ни да спим на сламеници и ни бият, но поне ни хранят добре.

— Да — съгласи се Дентос. — Като кучето на чичо ми Сим.

Настъпи объркана тишина.

— Кучето на чичо ти Сим ли? — попита Норта.

Дентос кимна и преглътна голямо парче пай.

— Ръмжо. Най-доброто бойно куче в западните провинции. Имаше десет победи, преди да му разкъсат гръкляна миналата зима. Чичо Сим си го обичаше. Има четири деца от три жени, ама си обичаше кучето повече. Даваше му да яде преди да даде на децата. И то все най-хубавото. За децата каша, за кучето говеждо. — Засмя се сухо. — Дъртото му копеле.

Норта явно не схващаше.

— Какво значение има как някакъв ренфаелски селянин си храни псето?

— Хранил го е, за да се бие по-добре — обясни Вейлин. — Хубавата храна изгражда здрави мускули. Затова бойните коне се хранят със зърно и овес и не се оставят на обикновено пасище. — Кимна към яденето на масата. — Колкото по-добре се храним, толкова по-добре ще се бием. — Очите му срещнаха очите на Норта. — И не мисля, че трябва да го наричаш селянин. Тук всички сме селяни.

Норта го изгледа студено.

— Нямаш право да ни командваш, Ал Сорна. Баща ти може да е Военачалник, обаче…

— Не съм син на никой, както и ти. — Вейлин си взе едно хлебче и усети ръмженето на стомаха си. — Вече не.

Потънаха в тишина, съсредоточени върху храната. На една от другите маси започна бой. Храна и съдове се разлетяха сред вихър от юмруци и ритници. Неколцина се включиха веднага, други подвикваха окуражително отстрани. Повечето останаха по масите си, а мнозина даже не вдигнаха поглед. Боят продължи няколко минути, преди един инструктор, едрият мъж с обгорения череп, да се намеси — размахваше пръчката си с мрачна ефективност. Замесените в мелето момчета бяха огледани за контузии и след като обърсаха разкървавените си лица, се върнаха на масата. Едно беше изпаднало в безсъзнание и го отнесоха в лечебницата. След малко в трапезарията отново се надигна глъчка, сякаш нищо не се бе случило.

— Чудя се в колко битки ще участваме — обади се Баркус.

— В много — отвърна Дентос. — Нали чухте дебелия учител.

— Казват че войните са останали в миналото на Кралството — включи се Кейнис. Обаждаше се за пръв път и сякаш се притесняваше да сподели мнението си. — Може би няма да има повече битки.

— Винаги има следваща война — каза Вейлин. Беше го чул от майка си. Бе го изкрещяла по време на един от споровете си с баща му. Преди последния му поход и преди тя да се разболее. Кралски пратеник бе пристигнал една сутрин със запечатано писмо. След като го прочете, баща му започна да приготвя оръжията си и нареди на коняря да доведе най-добрият му боен кон. Майката на Вейлин се разплака и двамата отидоха в салона, за да не се карат пред сина си. Момчето не можеше да чуе думите на баща си, който говореше тихо и успокоително. Но майка му не искаше да чуе и дума.

— Не идвай в леглото ми, като се върнеш! — извика тя. — От вонята на кръв по теб ми се гади.

Баща му каза още нещо, все така с успокояващ тон.

— Така каза и последния път. И предпоследния — отвърна майка му. — И ще го кажеш пак. Винаги има следваща война.