Антъни Райън - Кръвна песен

Някой плачеше в тъмното и подсмърчаше в сламената възглавница. Норта? Дентос? Кейнис? Нямаше как да познае. Хлипането беше тъжен и самотен контрапункт на монотонното хъркане на Баркус. И Вейлин искаше да поплаче в самосъжаление, но сълзите не идваха. Лежеше, буден и неспокоен, а сърцето му блъскаше толкова силно, редувайки омраза и гняв, че сякаш щеше да изскочи през ребрата му. Паниката го караше да тупти още по-бързо, а по челото и гърдите му изби пот. Беше ужасно, непоносимо, трябваше да излезе, да се махне от това място.

„Вейлин.“

Глас. Дума, изречена в тъмнината. Ясна и истинска. Сърцето му се успокои мигновено и той седна и огледа сенчестата стая. Не се боеше, защото познаваше гласа. Беше на майка му. Сянката ѝ бе дошла да го утеши и да го спаси.

Тя не проговори. Вейлин напряга уши цял час, без да чуе други думи. Но знаеше, че я е чул. Тя бе дошла.

Отпусна се на бодливия сламеник и умората най-сетне взе връх. Хлипането беше престанало и дори Баркус сякаш хъркаше по-тихо. Вейлин се отпусна и потъна в спокоен, лишен от спомени сън.

Вейлин уби за пръв път човек една година след като влезе в Ордена. Година на сурови уроци, преподавани от сурови учители — в безкрайна измъчваща рутина. Ставаха в пет и хващаха меча, размахваха дървените остриета с часове, удряха стълбовете, опитваха да парират атаките на инструктор Солис и повтаряха все по-сложните комбинации от движения. Вейлин продължаваше да е най-добър в отбиването на ударите, но инструкторът продължаваше да намира нови начини, с които пробиваше защитата му и го поваляше, насинен и ядосан, на земята. Бяха усвоили урока да не се втренчват в очите на противника, но Солис разполагаше с множество трикове.

Фелдриан беше изцяло посветен на упражнения с меч, а илдриан беше денят на лъка. Инструктор Чекрил, мускулест спокоен нилсаелец, ги учеше да изстрелват стрели с момчешките си лъкове.

— Ритъмът, момчета, всичко е в ритъма — повтаряше той. — Постави, опъни, стреляй… Постави, опъни, стреляй…

Вейлин изпитваше проблеми с овладяването на лъка. Оръжието се опъваше мъчно и прицелването беше трудно, освен това пръстите му се прежулваха от тетивата и изпитваше болки в неукрепналите си ръце. Стрелите му често удряха ръба на мишената или направо я пропускаха. Боеше се от деня, в който щеше да дойде Изпитанието на лъка и трябваше да забие четири стрели в центъра на мишената, от двайсет крачки, за времето, необходимо на един шал да падне на земята. Задачата му се струваше непосилна.

Дентос бързо се доказа като най-добрия стрелец и стрелите му рядко пропускаха центъра.

— Май и преди си стрелял, момче — каза инструктор Чекрил.

— Да, учителю. Чичо ми Дрелт ме научи. Бракониерстваше в горите на васалния лорд, дорде не му резнаха пръстите.

Вейлин се дразнеше, че Норта се очертава като втори в стрелбата — стрелите му попадаха в мишената с неприятна постоянност. Напрежението между двамата растеше и се подхранваше от арогантността на русокосия. Той се подсмихваше при провалите на останалите, обикновено зад гърба им, и постоянно говореше за семейството си, за разлика от другите. Разказваше за земите им, за множеството имения и за времената, когато бе излизал на езда и лов с баща си, който според твърденията му беше Пръв министър на кралството. Баща му го бе научил да си служи с лък. Дълъг тисов лък на кумбраелците, а не съставният от рог и ясен, предпочитан от Ордена. Норта смяташе, че дългият лък е по-добър, защото баща му го бил казал. Бащата на Норта явно се имаше за голям разбирач.

В оприан се обучаваха с тояга: преподаваше им инструктор Хоунлин, обгореният мъж, когото Вейлин бе видял първия ден в трапезарията. Обучаваха се с дървени тояги, дълги четири стъпки, които по-късно щяха да бъдат заменени с петстъпковата алебарда, използвана когато членовете на Ордена трябваше да се сражават като армия. Хоунлин беше весел човек, с бърза усмивка, и харесваше песните. Често им пееше, докато тренираха, предимно войнишки песни и по някоя любовна балада, със странна прецизност и яснота, която напомняше на Вейлин за менестрела, когото бе видял веднъж в двореца.

Вейлин усвои тоягата бързо. Харесваше му как свисти, когато я върти, и цялостното усещане в ръцете му. Понякога даже я предпочиташе пред меча — беше по-лесна за ползване и някак си по-солидна. Симпатиите му към тоягата се увеличиха, когато стана ясно, че Норта хич не се справя с нея. Противниците му често я избиваха от ръцете му и той постоянно търкаше очуканите си пръсти.