Конн Иггульден: Кръвна връзка

Вятърът ги блъскаше, все едно беше жив човек, изтъкан от злост. Изпълваше гърдите им с внезапен порив, караше устите им да се свиват от студ и болка. Двамата мъже потръпваха под набезите му, но въпреки това продължаваха да се изкачват по железните стъпала, които щипеха ръцете им. И макар че не поглеждаха надолу, усещаха под себе си наблюдаващата ги тълпа.

И двамата бяха израснали далеч на юг, в едно и също село в графство Мидълсекс. Намираха се на огромно разстояние от дома, но заедно с господаря си бяха получили задача от самата кралица Маргарет. Единствено това имаше значение. Бяха яздили на север от замъка Сандъл, оставили зад себе си кървавата земя и бледите, оголени тела, лежащи върху нея. Бяха занесли в град Йорк чувалите от зебло, докато вихрените бури се надигаха край тях.

Сър Стивън Редс ги наблюдаваше отдолу, вдигнал ръка, за да се предпазва от ледените частици, носени от вятъра. Изборът на Микългейт не беше случаен. Английските крале винаги бяха използвали тази кула, за да навлизат в Йорк откъм юг. Нямаше никакво значение, че градушката брулеше тези мъже или че тъмнината беше толкова гъста, та с нож да я режеш. Тримата имаха задачата си и до един бяха предани мъже.

Годуин Халиуел и Тед Кърч стигнаха до една тясна дървена стряха над главите на тълпата. Внимателно се плъзнаха върху нея, отдръпвайки се назад, когато ги хвана страх, че някой ураганен порив може да ги помете. Под тях тълпата се сгъсти и черните коси леко заблестяха от белите ледени късчета. Насам-натам се плъзгаха разни фигури, все още излизаха от къщите и хановете, и някои искаха отговори от местните мъже покрай стената. Но не ги получиха. Не бяха казали на пазачите.

Къси железни шипове бяха поставени на около три метра над земята, твърде високо за да могат приятелите на екзекутираните да ги достигнат. Всичките бяха шест, забити дълбоко в здравия римски хоросан, като се извисяваха над града. На четири от тях имаше изгнили глави, зяпнали невиждащо в нощта.

— Какво ще правим с тези? — извика Халиуел. Направи безпомощен жест към Кърч над редиците от глави помежду им. Нямаха никакви нареждания за останките на престъпниците. Халиуел изруга под нос. Нервите му не издържаха, а градушката сякаш се засилваше и шибаше кожата му.

Той остави гнева да потисне отвращението му, пресегна се към първата глава и я сграбчи. Устата ѝ беше пълна с бели ледени топчета, които мърдаха. Макар да знаеше, че е идиотско, страхът да не би да го ухапе го накара да овладее порива си да пъхне ръка между челюстите. Вместо това сключи пръсти под тях и повдигна цялото нещо от шипа в тъмнината. Усилието едва не запрати Годуин Халиуел след нея. Задъхан, той сграбчи камъните с побелели пръсти. Под него изврещяха гласове и тълпата надигна напред-назад, шокирана от представата, че тежки, опасни предмети могат да полетят към тях от кулата в градските стени.

Халиуел погледна покрай стената към Кърч и двамата размениха мрачни погледи — просто двама мъже, захванали се с неприятна задача, докато другите само гледат и ги съдят от своята относително безопасна позиция. Отне им време да отстранят и изхвърлят останалите глави. Една от тях се разби върху камъните долу със звук, подобен на глинено гърне, което се пръска на парчета.

Халиуел смяташе, че не се налага да прочистят всички шипове. В двете си торби те носеха само три глави, но някак си не им се струваше правилно да ги поставят наред с тези на най-обикновени престъпници. Изведнъж го завладя мисълта как Христос е споделял купчината черепи с крадците, но после поклати глава, за да се концентрира върху предстоящата задача.

Вятърът виеше. Той премести торбата на дясното си рамо, тършуваше по дъното ѝ и попадна на кичури коса. Кръвта беше залепила главите за зеблото, та почти трябваше да обърне навън целия чувал и едва не падна от стената заради усилието. Дъхът му секна от страх и умора. Въпреки това се държеше достатъчно стабилно, за да изтегли отвътре главата на Ричард Невил, граф на Солсбъри.

Косата, увита около пръстите му, беше стоманеносива, а очите не се бяха присвили, така че отпуснатото лице сякаш се взираше в него на светлината на факлите. Халиуел промърмори думите на полузабравена молитва. Искаше му се да се прекръсти или поне да затвори очите. Беше смятал, че е привикнал с ужаси, но за пръв път му се случваше мъртвец да го наблюдава.