Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Кралица Маргарет иска да си върне съпруга, мастър Бруър, а не да слуша твоите мекушави страхове за поведението на мъжете. Може би трябва да я оставиш да бъде кралица, а? Един-единствен път поне?

Съмърсет си пое дъх дълбоко, за да отметне глава назад и да се изсмее гръмко на собствената си шега. През това време Дери протегна ръка, обгърната с ръкавица, към ботуша му и сграбчи шпората, после я издърпа. Херцогът с вик изчезна от другата страна на коня, което пък накара животното да заприпка напред-назад с отпуснати юзди. Единият крак на херцога сочеше почти директно към небето, докато самият той се бореше неистово да се върне обратно на седлото си. В няколко шеметни мига главата му се тресеше отпусната между краката на коня и се радваше на прекрасна гледка към разлюлените отдолу конски гениталии с вид на кожена торба.

— Внимавайте там, милорд — извика Дери, като пришпори собствения си кон, тъй че да стопи малкото разстояние помежду им. — Пътят е много неравен.

Най-много се ядосваше на себе си, че си е изпуснал нервите, но все пак беше бесен и на херцога. Източникът на сила за Маргарет, на голяма част от нейния авторитет, беше в това, че правото е на нейна страна. Цялата страна знаеше, че крал Хенри е в плен на Йоркистката фракция, до един предатели. Хората изпитваха съчувствие към кралицата и малкия ѝ син, принудени да се скитат из страната и да търсят подкрепа за каузата си. Може да беше романтична гледна точка, но тя беше убедила прекрасни мъже като Оуен Тюдор и бе довела армии на бойното поле, които иначе щяха да си останат у дома. И накрая тя им беше донесла победата, а родът Ланкастър започна да се издига след толкова години, прекарани с лице, притиснато в калта.

Да се остави една армия от шотландци и северняци да убива, изнасилва и плячкосва по пътя си към Лондон, не би помогнало на каузата на Маргарет, нито пък би довел и един нов войник в нейната войска. Да, всички бяха прясно опиянени от триумфа си, полупияни от успеха. Бяха видели как Ричард Плантагенет, херцог на Йорк, е принуден да падне на колене, как го посичат. Бяха видели как отнасят главите на най-могъщите им врагове, за да ги набучат на шиповете по стените на град Йорк. Петнайсет хиляди мъже, които, след като бесовете и дивата паника на битката се бяха уталожили, все още си кътаха победата като монети в кесия. Десетгодишната борба бе приключила и Йорк бе загинал на бойното поле с провалени амбиции. Победата беше всичко, извоювана много трудно. Мъжете, които бяха оголили врата на Йорк за острието, очакваха награда — храна, вино и златни олтарни чаши, всичко , което им изпаднеше по пътя.

Зад Бруър колоната се размиваше в мъгла, стигаше по-далеч, отколкото окото можеше да види в този зимен ден. Шотландци с голи крака вървяха редом с дребни уелски стрелци и високи английски мечоносци, всичките изпосталели, с изпокъсани наметки, но въпреки това в движение, горди.

На четирийсетина метра назад младият херцог Съмърсет, поруменял, бе възвърнал равновесието си върху седлото с помощта на един от мъжете си. И двамата се облещиха гневно на Дери Бруър, когато той докосна челото си в знак на фалшиво уважение. Бронираните рицари винаги вдигаха забралото, когато господарят им минаваше край тях, за да покажат лицата си. И този жест бе станал нещо като поздрав. Дери виждаше обаче, че той не намали гнева на възгорделия се млад мъж, когото бе изхвърлил от седлото. Още веднъж прокле невъздържаността си, такъв неконтролируем изблик на гняв, който го заливаше изцяло и внезапно и го принуждаваше да избухне, без дори за миг да се замисли. Това винаги му е бил недостатъкът, макар че, наистина, да пренебрегнеш всяка предпазливост, можеше да ти донесе огромно удовлетворение. Но беше твърде стар за това, помисли си. Ако не внимава, някое по-младо петле ще вземе да го погуби.

Дери почти очакваше другия да го нападне и да иска удовлетворение, но видя как другарят му настоятелно шепне в ухото му. В дребнавите схватки нямаше нищо достойно, не и за човек с положението на Съмърсет. Дери въздъхна. Знаеше, че следващите няколко нощи ще трябва да си избира много внимателно мястото за спане — и да избягва да ходи където и да е било сам. Цял живот се бе справял с арогантността на лордовете и беше твърде наясно с това как смятат, че е тяхно право, едва ли не най-основното им занимание, да търсят възмездие за някоя обида — открито или прикрито. По някакъв начин онези, които те обиждаха, трябваше да не се впечатляват, да се снишават и гърчат, доколкото могат, докато естественият ред на нещата се възвърне и някой ден ги откриеха пребити до безсъзнание или пък с отрязани пръсти и уши.