Конн Иггульден: Кръвна връзка

Уорик се завръщаше от Кент, когато чу за смъртта на баща си в Сандъл. Беше имал цял месец и половина след този тежък ден, за да се подготви за армията на Маргарет. Тя си искаше съпруга, напълно бе наясно с това. Независимо от празния си поглед и крехката физика, той все пак беше кралят. Имаше само една корона и един човек, който да ги управлява, дори и той да не разбираше нищо от това.

— Всеки път, щом слънцето изгрее, виждам нови колове и окопи, и…

Епископ Джордж Невил махна с ръка, след като му липсваха думи да опише съоръженията за смърт, които брат му беше събрал. Редиците от топове представляваха само част от тях. Уорик се беше съветвал с оръжейните в Лондон, издирвайки всяко злокобно съоръжение, което някога бе доказало ефикасността си във война — назад във времето чак до седемте кралства на британците и римските нашественици. Погледите на тримата се зареяха над мрежите със заострени колове, шиповете, капаните и кулите. Това беше едно поле на смъртта, подготвено за пристигането на огромни маси от хора.

Маргарет стоеше на входа на палатката си и наблюдаваше как синът ѝ се бие с едно местно момче. Никой нямаше представа откъде бе дошъл този черноок хлапак; беше се залепил за Едуард и сега двамата се въргаляха, хванали пръчки като мечове, ръмжаха и сумтяха върху влажната земя. Блъснаха се в купчина оръжия и щитове, които блестяха многоцветно на падащия мрак. Ветрецът развяваше знамената на една дузина лордове.

Маргарет видя, че Дери приближава — нейният шпионин изглеждаше в добра форма, както тичаше през високата трева. За днешния лагер бяха избрали една ливада в близост до река, а край нея се виждаха хълмове. Петнайсет хиляди мъже наподобяваха цял придвижващ се град, с всичките им коне, каруци и съоръжения, и заемаха огромно място. През лятото щяха да обират овощните градини и заградените насаждения, но малко неща имаше за крадене в началото на февруари. Полето беше тъмно, животът се беше скрил надълбоко в почвата. Мъжете започнаха да приличат на просяци, дрехите им станаха на дрипи, а коремите и мускулите им се стопиха. Никой не се биеше през зимата, освен ако не беше тръгнал да спасява краля. Причината беше навсякъде около нея в замръзналата земя.

Дери Бруър достигна входа на палатката на кралицата и се поклони. Маргарет вдигна ръка, за да го накара да почака, и той се обърна, за да наблюдава как уелският принц налага противника си, бутайки по-слабото момче по гръб. Другият изпищя като котка, която душат.

Нито Дери, нито кралицата казаха нещо, за да ги прекъснат, и принц Едуард подхвана по друг начин тоягата си и проби с нея защитата на момчето, като го мушна в гърдите с нея. То се сгърчи и загуби интерес към играта, а принцът вдигна пръчката като копие, сви ръка и изимитира вълк. Дери му се захили — беше забавно и изненадващо. Бащата на момчето, кралят, не беше показал и грам военен ентусиазъм през целия си живот, но въпреки това, ето, синът му преливаше от възбуда, която идваше единствено от факта, че е застанал над един победен противник. Дери прекрасно си спомняше това чувство. Видя как Едуард протяга ръка, за да помогне на другия да стане, и заговори бързо.

— Принце, може би трябва да го оставите да се изправи сам. — Дери си мислеше за площадките за боеве в Лондон и проговори, без да се замисли.

— Мастър Бруър? — попита Маргарет. Очите ѝ бяха изпълнени с гордост.

— О, милейди, мъжете имат различна гледна точка. Някои го наричат достойнство — да покажеш милост към онези, които си победил. Аз самият мисля, че е просто още едно проявление на гордост.

— Разбирам — така, значи те биха позволили на сина ми да вдигне това момче на крака? А ти — ти стой там, където си!

Последното бе отправено с насочен пръст към въпросното хлапе, което се мъчеше да се изправи, с пламнало лице заради вниманието, което беше привлякло. Едва не му призля, че такава благородна дама го заговаря, затова се отпусна обратно в калта.

Дери ѝ се усмихна.

— Така е, милейди. Те биха стиснали ръцете на врага, за да покажат своето величие, като прощават извършените срещу тях грехове. Бащата на съпруга ви обичаше да прави така, милейди. И истината е, че хората му обожаваха това. В подобен акт има величие, нещо по-извисено от нас самите.

— Ами ти, Дери? Ти какво би сторил? — тихо попита Маргарет.

— О, аз не съм толкова велик, милейди. Може би ще му счупя някоя кост или пък ще го погъделичкам с ножа — има места, които, ако бъдат засегнати, няма да убият човека, ама ще му съсипят следващата година — усмихна се на собственото си остроумие, като изражението му бавно се промени под втренчения поглед на кралицата. Той сви рамене. — Ако съм победил, милейди, не бих искал врагът да се изправи сигурно още по-гневен отпреди. Все ми се струва, че е най-добре той да си остане на земята.