Конн Иггульден - Кръвна връзка

По някакъв начин търпението на Дери към подобни игри се бе изчерпало с възрастта. Той знаеше, че ако Съмърсет изпрати две яки момчета да го поотупат, в отговор някоя нощ сигурно щеше да му пререже гърлото. Ако Дери Бруър беше научил нещо в годините на война, то беше, че херцози и графове умираха със същата лекота като обикновените хора.

Тази мисъл му припомни образа на Съмърсет-баща, посечен на улицата в Сейнт Олбънс. Старият херцог беше истински лъв. Трябваше да го пречупят, защото не им се даваше.

— Господ да ти даде мир — промърмори Дери. — По дяволите. Добре де, заради теб няма да го закачам. Само дръж напереното копеле далеч от мен, може ли? — той вдигна поглед към небесата и пое дълбоко въздух, надявайки се душата на приятеля му да може да го чуе.

Усещаше миризмата на пепел и изгоряло във въздуха, която засядаше в гърлото му все едно го притискаше насмолен пръст. Пред тях съгледвачите им правеха нови и нови линии от дим и болка, измъкваха насила бутове и осолени глави от хамбарите или пък подкарваха пред себе си живи бикове, които колеха край пътя. В края на всеки ден колоните на кралицата достигаха най-далечните точки от очертаните през деня граници. Дотогава вече бяха изминали около трийсет километра и заради гледката на някое пърхащо петле, което сготвяха и после оглозгваха до кокалче, бяха готови да си затворят очите за още няколкото изгорени къщи или села, като всички грехове бяха прикривани от пламъците и саждите. Петнайсет хиляди мъже трябваше да ядат, Дери бе наясно с това, иначе армията на кралицата щеше да се стопи по пътя, да дезертира или пък да умира из зелените окопи. Въпреки това го тормозеше.

Той яздеше и гледаше навъсено по пътя, пресягаше се да потупа по врата Възмездие, първия и единствен кон, който някога бе притежавал. Поостарялото животно извърна глава и го загледа, очевидно търсеше морков. Дери му показа празните си ръце и конят загуби интерес. Отпред кралицата и синът ѝ яздеха с още дузина лордове, все още вкаменени от гордост, макар че бяха изминали седмици от поражението на Йорк в Уейкфийлд. Походът на юг не беше някакъв устрем за отмъщение, а планирано придвижване на войски, като всяка сутрин се изпращаха писма до техни поддръжници и врагове. Лондон се намираше пред тях и Маргарет не искаше тихомълком да убият съпруга ѝ, докато тя приближаваше.

Да си върнат краля жив, нямаше да е лесна задача, Дери беше повече от сигурен. Граф Уорик бе загубил баща си при замъка Сандъл. Земята все още бе замръзнала и нощите бяха дълги, тъй че скръбта на Уорик със сигурност беше още голяма, както и на Едуард, сина на Йорк. Двама гневни млади мъже бяха загубили бащите си в една и съща битка — а съдбата на крал Хенри се намираше в техните ръце.

Дери потръпна, като си спомни какво извика Йорк в момента на екзекуцията си: че са развързали ръцете на синовете им. Той поклати глава и избърса ледените сополи, които бяха прокапали върху горната му устна. Старата гвардия си отиваше от този свят, един по един. Онези, които останаха по местата си, не бяха със същото качество, поне доколкото Дери можеше да прецени. Най-добрите мъже вече бяха под земята.

Силни пориви на вятъра блъскаха стените на палатката, когато Уорик застана пред двамата си братя и вдигна чаша.

— За нашия баща — рече той.

Джон Невил и епископ Джордж Невил повториха думите му и отпиха, макар че виното беше студено, а денят — още по-студен. Уорик затвори очи, за да каже кратка молитва за душата на баща си. Около тях вятърът брулеше и плющеше по платното, все едно ги нападаше от всички страни, сякаш бяха в самия център на бурята.

— Кой луд тръгва на война през зимата, а? — каза Уорик. — Нищо не струва това вино, ама другото вече го изпихме. Поне ми остава радостта, че съм с вас, копелета проклети, и не ми трябва да се преструвам. Липсва ми старецът.

Възнамеряваше да продължи, но изневиделица връхлетялата го скръб сви гърлото му и гласът му се пречупи. Въпреки усилието да диша въздухът излизаше със свистене от дробовете му, докато накрая притихна и очите му изведнъж се замъглиха. С огромно усилие Уорик пое бавно дъх през зъби, после още веднъж, докато установи, че може пак да говори. През цялото това време братята му не продумаха.

— Липсват ми съветите му, любовта му — продължи Уорик. — Липсва ми гордостта му, та дори и разочарованието му от мен, защото поне го имаше, за да го почувства — другите двама се засмяха на думите му — беше нещо, което и двамата знаеха. — И сега всичко застина, нищо не може да се промени. Не мога и думичка да върна назад, нито мога да го уведомя за още нещо, което съм свършил заради него.