Конн Иггульден - Кръвна връзка

— И все пак новината ще ни предхожда, милорд — каза Дери Бруър, без да обръща внимание на грубата закачка.

Стараеше се да е любезен, макар че стомахът му сякаш се беше залепил за гръбнака и стържеше от глад. В подобни моменти му липсваше бащата на Съмърсет заради деликатността и разбирането му. Синът беше достатъчно бърз и умен. Но я нямаше дълбочината. На двайсет и пет години Хенри Бофорт притежаваше някаква войнишка самоувереност, която другите обичаха да следват. От него би излязъл чудесен капитан. За жалост, той беше единственият главнокомандващ на армията на кралицата. Имайки това предвид, Дери още веднъж се опита да го убеди.

— Милорд, достатъчно лошо е, че съгледвачите ни тичат на юг с вестта за смъртта на Йорк, докато ние спираме за провизии във всеки град. Влизаме в схватки, за да грабим и убиваме, и мъжете изразходват целия си ден, за да ги догонват — докато местните момчета тичат да предупредят следващото село по пътя ни. Все по-трудно намираме храна, милорд, след като онези, които предпочитат да си пазят провизиите, ги крият. И съм убеден, че знаете защо мъжете правят палежи. Ако така прикриват престъпленията си във всяко село, което сме отминали, ще вдигнем цялата страна на оръжие, преди дори да сме видели Лондон. Не мисля, че такива са ви намеренията, нали, милорд?

— Сигурен съм, че можеш да убедиш човек да продаде и собствените си деца. Не се съмнявам, Бруър — отвърна Съмърсет. — Като че ли винаги имаш приготвени добри аргументи. Но си бил твърде дълго човек на кралицата — Съмърсет бе толкова уверен в собствения си ранг и сила, че дори не се замисли, преди да добави към думите си някакъв обиден подтекст. — Да, в това е проблемът, мисля. Има време за дългосрочните ти планове, Бруър, със сигурност, за твоя… френски шепот. Може би щом стигнем в Лондон. Не се съмнявам, че ще ни накараш да чакаме търпеливо на всички местни тържища, да се пазарим и да просим за купичка яхния или пък за някое петле. И ще ни гледаш как гладуваме — гласът му се засили, за да го чуят и яздещите редици около тях. — Днес е ден на тези мъже, разбираш ли? Виждаш нашите момчета как маршируват на юг — цели километри широки са редиците от стрелци и наемници, току-що победили в битка. С приготвено за бой оръжие. Виж, погледни ги, страхотно сражение преживяха. Виж колко са горди!

Гласът му, извисяващ се в кресчендо, изискваше отговор и мъжете около тях подкрепиха с викове думите му. Съмърсет имаше доволен вид, когато отново се обърна към Дери Бруър.

— Пуснаха им кръв, Бруър. Те победиха враговете си. Сега ще ги храним с червено говеждо и агнешко, и ще ги пуснем на воля из Лондон, разбираш ли ме? Ще накараме граф Уорик да доведе крал Хенри и най-смирено да иска прошка за всички неприятности, които ни е причинил.

Съмърсет се изсмя при тази мисъл, завладян от собствените се фантазии.

— Казвам ти, ще поставим света на място. Разбираш ли, Бруър? И ако момчетата полудуват в Грантам и Стамфорд или Питърбъроу, или пък Лутън, какво значение има? Ако, когато видят, вземат и отнесат пушените зимни бутове, какво пък, може би собствениците им трябваше да са с нас, да се борят с Йорк? — Той се сети да сниши гласа си до шепот и продължи: — Ако прережат някое друго гърло или отнемат девствеността на няколко селски моми, сигурно кръвта им ще се подпали още повече. Ние сме победителите, Бруър, и ти също си сред нас. Веднъж поне оставѝ кръвта си да закипи, без да помрачаваш всичко със страховете и плановете си.

Дери изгледа младия херцог, като едва прикриваше гнева си. Хенри Бофорт беше очарователен и красив — и можеше да говори с разпалени тиради, само и само да подчини някого на волята си. Въпреки това беше толкова млад! Съмърсет почиваше и се хранеше доволно, докато градовете, принадлежали на йоркския херцог, биваха изгаряни до основи. Грантам и Стамфорд бяха напълно сринати и Дери бе станал свидетел на ужаси из улиците им, не по-малко жестоки от онези, които бе видял във Франция. Чувстваше се разгневен, че този млад благороден фукльо го убеждаваше, че мъжете заслужават наградата си.

Дери погледна напред към мястото, където яздеше кралица Маргарет, загърната в тъмносиня наметка, със сведена към граф Пърси, с когото разговаряше, глава. Седемгодишният ѝ син Едуард яздеше понито си от другата ѝ страна. Светлите му къдрици висяха, сякаш посърнали от умора.

Съмърсет улови погледа му и се усмихна с вълча усмивка, уверен в младостта си в сравнение с по-възрастния мъж.