Конн Иггульден - Кръвна връзка

В резултат от насърчителната му работа доста на брой бойци от Йорк бяха убедени да се забавят из Шефилд, изчаквайки армията на кралицата, като така се присъединиха точно към онези мъже, срещу които се бяха сражавали. Това би изглеждало като лудост, ако не трябваше да се хранят и да им плащат. Когато се разбра, че няма да им платят, може би тогава, в крайна сметка, бе счетено за лудост. Стотици войници в армията бяха спомогнали да се опустошат преданите на Йорк градове само за да напълнят търбусите и кесиите си.

Лавлейс не носеше отличителни знаци, нямаше връхна дреха с герб или изрисувано снаряжение, което да определи произхода му и евентуално да доложат за него, докато минаваше през лагера. Бяха му дали парола и знаеше как да пита за Дери Бруър. Това би било достатъчно, за да мине през разпита на пазачите, но истината бе, че успя да дойде до сърцето на кралската армия, без дори веднъж да му зададат въпрос. Във всеки друг ден това би раздразнило Дери Бруър и би го накарало да извика армейските капитани, за да им обясни за пореден път колко важно е да държат шпионите и убийците далеч от местата, на които биха причинили невъобразими вреди.

Лавлейс се наведе напред и заговори с развълнуван шепот. Дери усещаше миризмата на потта, която се излъчваше от тялото му и почти блестеше. Рицарят бе яздил неуморно, за да може да докладва на кралския главен шпионин онова, което знаеше.

— Това, което ви казвам, е жизненоважно , мастър Бруър, разбирате ли? Поднасям ви Уорик на тепсия — оскубан, завързан и намазан с мас — направо готов да го пекат на шиш.

— Моряка — рече Дери отнесено, замислен за нещо си. Уорик в продължение на години бе работил като капитан на Кале и казваха, че обожава морето и корабите. Лавлейс се беше съгласил да не използва имената на важни личности, но, естествено, все забравяше. В подобни моменти Дери предпочиташе да действа така, сякаш най-големият му враг стои зад гърба му, готов да предаде всичко, което е могъл да научи.

Атмосферата в кръчмата ставаше все по-размирна, докато войниците изпиваха запасите ѝ. В суматохата един червенокос непознат внезапно се просна върху малката им маса, залитна към Дери и се предпази, като протегна двете си ръце напред. После избухна в гръмогласен смях. Тъкмо се обръщаше да се оплаче на онзи, който го беше бутнал, когато усети студеното метално острие, което Дери бе опрял в гърлото му, и гласът му секна.

— Синко, внимавай да не загазиш — прошепна Дери в ухото му. — Беж да те няма!

Побутна войника и внимателно го гледаше, докато онзи се претопи в тълпата, ококорил очи. Значи, просто съвпадение. Не и от онези „съвпадения“, които се оказват трагични, но в крайна сметка, какво, Божия воля, и какъв лош късмет да падне върху острието, та сега Бруър да е в леденостудената земя; но пък животът е за живите, дайте да живеем щастливо и да си спомняме за него с любов…

— Бруър? — обади се Лавлейс и щракна с пръсти във въздуха.

Дери премигна раздразнено насреща му.

— Какво има? Предаде ми новините… и ако казваш истината, те ще ми бъдат от полза.

Лавлейс се приведе по-ниско, тъй че той усети миризмата на лук в дъха му.

— Не предадох „Моряка“ за нищо, мастър Бруър. Когато двамата с теб се срещнахме в онзи хан в Шефилд, ти щедро раздаваше сребърниците и обещанията — Лавлейс пое дълбоко въздух и гласът му потрепери с надежда. — Спомням се как спомена, че титлата „граф на Кент“ е все още незаета, че няма верен мъж там, който да предава на краля данъците. Тогава ми каза, че такава сладка хапка би могла да бъде наградата за човека, който предаде Уорик.

— Разбирам — отвърна Дери. От чист дяволък почака още малко, сякаш не беше разбрал за какво става дума. Може би защото глупавият рицар отново бе споменал името на Уорик, въпреки че около тях беше тъй претъпкано с хора, че някои дори висяха над тях, а един за малко да падне в скута му.

— А аз точно това сторих! — продължи Лавлейс и лицето му почервеня, а заедно с врата леко се поду. — В такъв случай обещанията ти са въздух под налягане, тъй ли?

— Предупредих те да дойдеш в лагера без знамена, без туника или оцветен щит, който да се запомня. Ти премина през десет хиляди души, за да стигнеш до този хан. Хвана ли те за ръката макар и един човек да те пита кой си?

Лавлейс поклати глава, разколебан от настойчивия тон на Бруър.

— Тогава, добри ми рицарю, не ти ли мина през ум, че щом ти можеш да дойдеш при мен, може би аз имам мъже, които обикалят из лагера, който ти напусна? Че може да имам доста хора на юг, като всички носят вода и лъскат снаряжение — като просто наблюдават и броят, и през цялото време запаметяват? Какво, нима си помисли, че без твоите очи съм сляп?