Конн Иггульден - Кръвна връзка

Едуард Йоркски присви очи по посока на говорещите. Единият се облягаше на скалата и се сливаше с нея като огромна сянка. Другият, застанал прав, се взираше нагоре към звездите, които блестяха, придвижвайки се все по̀ на север с изтичането на нощта. Йорк се раздразни от факта, че скръбта му, личната му болка, може да се обсажда сред простите рицари и пиконосци, сякаш не беше нищо повече от темата за времето или цената на хляба. Захвана да се надига, като едва не се катурна през ръба, успя да стъпи на крака и се заклати. Над метър и деветдесет на височина, Йорк изглеждаше импозантен, със сигурност бе най-високият мъж в своята армия. Фигурата му почти засенчи небето, докато двамата войници замръзнаха, осъзнали присъствието на безмълвния призрак, увиснал над главите им като тъмно петно върху тъмен фон, единствено очертан от звездите.

— Кои сте вие да ми казвате, а? Как да изразявам скръбта си? — попита Едуард, заплитайки език.

Мажете като с команда се обърнаха кръгом и в паника хукнаха по билото на хълма и надолу по по-полегатия склон от другата страна. Едуард изрева по тях нечленоразделно, направи няколко несигурни стъпки, а после, препъвайки се в някакъв невидим камък, се просна на земята. Устата му избълва повръщано — старо вино и чист алкохол, примесени в толкова силна киселина, че опариха разранената му кожа.

— Ще ви открия! Ще ви открия, нахални копелета такива!

После се претърколи по гръб и потъна в сън, почти осъзнал, че никога няма да ги разпознае. Захърка звучно с уелската планина под тялото си, която, в отминаващата нощ, го свързваше като котва със земята.

Валеше, когато лордовете на Маргарет се събраха. Пороят трополеше по палатката и караше коловете да скрибуцат под тежестта на подгизналото платно. Дери Бруър скръсти ръце и заразглежда лицата на най-старшите командири на кралицата. Хенри Пърси беше загубил най-много от присъстващите в голямата шатра. Графът на Нортъмбърланд сякаш носеше семейството върху лицето си — огромният нос на Пърси, който го отличаваше сред останалите, където и да се намираше. Цената, която фамилия Пърси беше заплатила, придаваше на младия граф някаква тежест сред другите — в очите на Дери загубата на баща и брат бяха причинили ранното му съзряване, така че той рядко говореше, без да помисли, и достойнството му витаеше като ореол около фигурата му. Граф Пърси с лекота можеше да ги поведе срещу Уорик, но като главнокомандващ бе назначен Съмърсет, който имаше дори по-малко опит и от него. Дери си позволи да погледне към кралицата, която седеше скромно в един ъгъл, стройна и със зачервени бузи. Ако е вярно, че е прибягнала до Съмърсет, докато съпругът ѝ отсъстваше, то е била изключително дискретна в начинанието. Съмърсет беше все още неженен на двайсет и пет, което само по себе си беше достатъчно необичайно. Знаеше, че ще трябва да посъветва херцога да се ожени за някоя доброжелателна мома и да произведе хубави, дебели бебенца, преди езиците да започнат твърде много да говорят.

Пет-шест по-незначителни барони се бяха събрали при призива на кралицата. За негово задоволство барон Клифорд бе настанен сред тях по пейките, където те седяха като изнервени ученици, отишли на изпит. Клифорд бе убил сина на Йорк при Уейкфийлд, а после бе размахал кървава кама под носа на баща му, обзет от злостно тържество. Трудно би било да го харесваш след това, дори като личност да беше истински пример за добродетелност. Самият Дери го смяташе за фукльо и слабак — изпразнен от съдържание глупак.

Странно колко бързо и повсеместно се разпространи вестта как синът на Йорк е бил посечен, сякаш на собствените си криле; тъй че доносниците на Дери докладваха, че са чували клюката на много пъти оттогава. Кралицата пък се придвижвала на юг с една армия от ревящи и лаещи северняци, придружени от нашарени с боя диваци от шотландските планини. Очевидно тя била взела глави и осквернила хората си с кръвта на Йорк, и с удоволствие убивала невинни момчета. Историите се вписваха много добре в настроението и Дери се чудеше дали зад тях не стои ум, подобен на неговия, или пък това беше просто небрежната жестокост на слуховете и злонамерената мълва.

Служителят на Дери бе приключил с подробното описание на силите на Уорик, взети от дузина шпиони от типа на Лавлейс, за да се изгради една картина, за която той вярваше, че горе-долу отговаря на истината. Позициите се изменяха и, естествено, движението на армиите можеше да промени хода на една цяла битка още преди да е започнала, но като никога Дери се чувстваше абсолютно сигурен. Уорик се бе окопал. Не можеше отново да се движи. Кимна с благодарност на мъжа, докато изчакваше да обсъжда или пък да защитава изводите си.