Конн Иггульден - Кръвна връзка

Дери видя как надеждите помръкнаха в очите на рицаря пред него, а тялото му видимо рухна върху стола. Да бъде произведен в граф, в придружител на краля, това би било неосъществима фантазия за един войник, та дори и за рицар със собствена къща и няколко имения, дадени под аренда. Но по време на война и по-странни неща се бяха случвали. Дери предполагаше, че Лавлейс има някъде жена и деца и всички те зависят от неговото възнаграждение, от ума и късмета му.

Бедността е жесток господар. Той разгледа по-внимателно покрусения рицар, видя колко е износена връхната му дреха. Зачуди се дали заплетената му брада не беше резултат единствено на липсата на пари. Въздъхна. Ако беше млад, сигурно сега щеше да се изправи, да потупа Лавлейс по рамото и да го остави там — на излизане да го пребият и ограбят, или да го сполети каквато съдба го очакваше.

Вместо това, колкото и да се ядосваше, възрастта бе смекчила нравите му и беше започнал да вижда и чува болките на околните — или поне да не им се присмива вече. Може би беше време да се оттегли. И тримата му млади мъже бяха готови да се бият, ако някоя нощ не се прибереше у дома. По принцип никой от тях не знаеше името на другите, но беше готов да заложи и последната си монета, че всички са открили истината. Един от добрите начини да избегнеш удар е, като убиеш онзи, който държи острието. Хората от неговия занаят знаеха, че е най-добре да убиеш врага си, преди още той да е разбрал, че ти е враг.

Нищо от тези размисли не пролича по изражението му, докато се взираше в Лавлейс, който бавно осъзнаваше, че е продал Уорик само за пинта тъмен ейл. Дери не смееше да сложи върху масата сребърна или златна монета при толкова много войници наоколо. Ако го стореше, знаеше, че по-добре сам да пребие Лавлейс, за да си спести парите. Затова протегна рака и хвана дланта на другия, като същевременно притисна монета от половин златен нобъл в нея. Забеляза как очите на бедния рицар се присвиват от неудобство и облекчение, щом погледна в дланта си. Монетата беше малка, но щеше да му купи десетина вечери или пък ново наметало.

— Господ да те пази, синко — рече Дери и се надигна да върви. — Уповавай се на краля и няма да сбъркаш.

Луната беше в нова фаза и почти скрита, но Едуард Йоркски виждаше ръцете си на звездната светлина. Вдигна лявата пред лицето си, наблюдавайки как пръстите му се движат като бели криле. Беше седнал на ръба на една уелска скала, чието име не си направи труда да научи. Краката му висяха над бездната и когато отцепи камък и го пусна, той като че ли падаше до безкрай, без да удари дъно. Под него зееше пропаст, но тъмнината беше толкова гъста, че едва ли не можеше да стъпи върху нея.

При тази мисъл устата му се разтегли в пияна усмивка, докато кракът му се протягаше напред и опипваше наоколо, все едно търсеше мост от сенки, който ще го преведе през долината. Движението размести центъра на тежестта му върху ръба и той внезапно зарита, краката му се сгърчиха в спазъм, после мигновено, както бе дошла, паниката го напусна. Знаеше, че няма да падне. Сигурно бе изпил количество, което би убило някой по-дребен мъж, но Бог нямаше да му позволи да се катурне от тази уелска скала. Краят му нямаше да е тук, не и при всичката работа, която му предстоеше. Едуард кимна. Главата му беше тъй натежала, че продължи да се клати много по-дълго, отколкото бе възнамерявал.

Дочу стъпките и шепота на двама свои мъже, когато заговориха само на няколко крачки зад него. Бавно, той повдигна глава, съзнавайки, че не могат да го видят на фона на черната земя. Така както светеха крайниците му с белезникава светлина, струваше му се, че прилича на призрак. Ако беше в друго настроение, сигурно щеше да скочи с гръмък рев, но бе твърде мрачен за това. Нощта около него докосна ръцете му и завладя пространството. Без съмнение заради това виждаше бяла кожата си — тя бе привлякла тъмнината и продължаваше да я тегли, изпълваше го до пръсване отвътре. Идеята му се стори красива и той продължи да седи и да ѝ се чуди, докато през цялото време мъжете отзад разговаряха.

— Не ми харесва това място, Брон. Не ми харесват хълмовете, дъжда и проклетите уелсци, които ни мерят с присвити очички иззад колибите си. Пък и крадци също, които ще ти оберат всичко, що не е завързано. На Стария Безноско му изчезна седлото преди два дни, пък то не си е отишло само, нали? Не е място да се застояваме — ама ей на, още сме тук.

— Е, братко, ако беше херцог, може би щеше да ни заведеш обратно в Англия. Дотогава седим си и чакаме господарят Йорк да нареди да тръгнем. Ще кажа, че на мен лично ми харесва. Направо чудно си ме устройва. По-добре да седя тук, отколкото да съм в преход и да се бия в Англия. Нека нашият юнак изживее скръбта по баща си и брат си. Старият херцог си го биваше. Ако на мен ми беше баща, и аз щях да се наливам денонощно. Накрая момчето ще се оправи, ако не му се пръсне сърцето от мъка. Няма смисъл да се безпокоим кое от двете ще се случи.