Антъни Райън: Кръвна песен

Един от китовете изскочи на повърхността сред впечатляващ облак от пяна и пръски и се превъртя във въздуха, преди да се пльосне в морето с трясък, който разклати кораба. Мелденейците зареваха одобрително. О, Селиесен, каква поема щеше да напишеш, за да увековечиш тази гледка!

— За тях китовете са свещени. — Обърнах се и видях, че Убиеца на Надеждата е застанал до мен. — Казват, че когато някой мелденеец умре в морето, китовете отнасят духа му в безбрежния океан накрай света.

— Суеверия — изсумтях аз.

— Твоите сънародници вярват в богове, нали?

— Те да. Аз не. Боговете са мит, истории, с които да баламосват децата.

— С подобни думи ще те приемат радушно в родината ми.

— Не сме в твоята родина, северняко. Нито пък бих искал да я виждам.

Друг кит изскочи на повърхността и се извиси на десет стъпки, преди да се гмурне.

— Странно — подсмихна се Ал Сорна. — Когато нашите кораби прекосяваха морето, китовете не им обръщаха внимание и гонеха само мелденейските. Може би изповядват същите вярвания.

— Може би. Или просто се радват на безплатната храна. — Посочих към носа, където капитанът хвърляше риба в морето. Китовете я омитаха по-бързо, отколкото можех да видя.

— Защо сте тук, лорд Верниерс? — попита Ал Сорна. — Защо ви изпрати императорът? Вие не сте тъмничар.

— Императорът бе така щедър да откликне на молбата ми да присъствам на предстоящия дуел. И да придружа лейди Емерен по обратния път, разбира се.

— Идвате да видите как ще умра.

— Идвам да опиша събитието за имперския архив. Все пак съм Имперски хроникьор.

— Така разбрах. Гериш, моят тъмничар, беше голям почитател на вашата история за войната с моя народ. Казваше, че е най-доброто произведение на алпиранската литература. Седеше пред килията ми с часове и четеше страница след страница. Най-много харесваше битките.

— Надлежното проучване е ключово за професията на историка.

— Жалко, че представяте нещата толкова погрешно.

Отново ми се прииска да имам воинска сила.

— Погрешно ли?

— Много.

— Разбирам. Може би, ако си напънете дивашкия мозък, ще ме осветлите в коя част точно съм сбъркал много.

— О, уцелили сте повечето от дребните детайли. Само че казвате, че съм командвал Вълчия легион. В действителност командвах Трийсет и пети пехотен полк, известен в гвардията като Вълчите бегачи.

— Ще се постарая да отбележа поправката, като се върна в столицата — отвърнах сухо.

Той затвори очи и си припомни.

— Инвазията на северното крайбрежие, започната от крал Янус, беше първата стъпка в преследването на грандиозната му амбиция, анексацията на цялата империя.

Цитатът беше дословен. Бях впечатлен от паметта му, но проклет да съм, ако го признаех.

— Просто описание на факт. Дойдохте да откраднете империя. Янус трябва да е бил луд, за да смята, че подобен план би успял.

Ал Сорна поклати глава.

— Дойдохме за северните пристанища. Янус искаше търговските маршрути в Еринейско море. И не беше луд. Стар и отчаян, да, но не и луд.

Бях изненадан от съчувствието в гласа му: все пак Янус беше коварен предател и неизменна част от легендата за Убиеца на Надеждата.

— И откъде познавате мислите му толкова добре?

— Той ми каза.

— Казал ви е? — засмях се аз. — Написах хиляди писма до всеки посланик и служител на Кралството, за когото се сетих. Малцината, които си направиха труда да ми отговорят, бяха съгласни в едно: Янус не е споделял плановете си с никого, дори със семейството си.

— И въпреки това твърдите, че е искал да завладее цялата ви империя.

— Разумно заключение с оглед на наличните доказателства.

— Разумно, може би. Но е погрешно. Янус имаше сърце на крал, твърдо и студено, когато се налагаше. Но не беше алчен и не беше мечтател. Знаеше, че държавата му не разполага с хората и богатствата, необходими за завземането на вашата империя. Дойдохме за пристанищата. Той каза, че това е единственият начин да подсигурим бъдещето си.