Антъни Райън: Кръвна песен

— Милорд. — Гласът на Вейлин Ал Сорна беше груб и със силен акцент. Беше научил алпирански в тъмниците, а тонът му бе загрубял от дългогодишното крещене сред трясък на оръжия и писъци на умиращи, докато бе печелил победи в стотици битки, една от които бе отнела най-добрия ми приятел и бъдещето на нашата империя.

Обърнах се към капитана.

— Защо е в окови? Императорът нареди да се отнасяте с уважение.

— Народът се дразни, като го гледа свободен — обясни командирът. — Затворникът предложи да го оковем, за да избегнем неприятности. — Приближи се до Ал Сорна и отключи оковите. Едрият мъж започна да разтрива китките и покритите си с белези ръце.

— Милорд! — чу се вик от тълпата. Обърнах се и видях пълен мъж с бяла роба, който подтичваше към нас. Лицето му бе потно от непривичното усилие. — Моля ви за момент!

Капитанът приближи ръка към сабята си, но Ал Сорна не бе притеснен и се усмихна на пълния мъж.

— Губернатор Аруан.

Дебелият спря и обърса потта от лицето си с дантелен шал. В лявата си ръка носеше продълговат вързоп. Кимна на нас с капитана, но се обърна към пленника.

— Милорд. Не вярвах, че ще ви видя отново. Добре ли сте?

— Да, губернаторе. А вие?

Пълният мъж махна с дясната си ръка и дантеленият шал увисна на палеца му. Имаше пръстени с блестящи камъни на всеки пръст.

— Вече не съм губернатор. Само обикновен търговец. Търговията не е като преди, но се оправяме.

— Лорд Верниерс — обърна се Вейлин Ал Сорна към мен. — Това е Холус Нестер Аруан, бивш губернатор на град Линеш.

— Почитаеми сър — поздрави ме Аруан с лек поклон.

— Почитаеми сър — отвърнах и аз официално. Значи това бе човекът, който бе предал града на Убиеца на Надеждата. Нежеланието на Аруан да отнеме живота си заради позора бе широко дискутирано след войната, но императорът (боговете да запазят мъдростта и милостта му) бе проявил милост с оглед на извънредните обстоятелства около окупацията. Но милостта не се простираше чак до запазване на губернаторския пост.

Аруан отново се обърна към Вейлин.

— Радвам се, че сте добре. Писах на императора и го помолих да прояви милост към вас.

— Знам, писмото ви бе прочетено на процеса.

От записките по процеса знаех, че писмото на Аруан, написано със значителен риск за живота му, бе част от доказателствата, описващи любопитни и нехарактерни прояви на щедрост и милост от страна на Убиеца на Надеждата по време на войната. Императорът ги бе изслушал търпеливо преди да постанови, че съдим пленника за престъпленията, а не за добродетелите му.

— Дъщеря ви добре ли е? — попита Вейлин.

— Да, даже ще се омъжи през лятото. За един безхаберен син на корабостроител, но какво може да стори бедният ѝ татко? Благодарение на вас поне е жива и може да ми къса сърцето.

— Радвам се. За сватбата, а не за сърцето ви. Не мога да изпратя подарък, освен най-добрите си пожелания.

— Всъщност, милорд, аз ви нося подарък.

Аруан вдигна продълговатия вързоп с две ръце и го поднесе на Убиеца на Надеждата със странно натъжено изражение.

— Чувам, че скоро пак ще се нуждаете от него.

Севернякът определено се поколеба преди да вземе вързопа и да го развърже. Размота плата и видях меч чуждестранна направа — острието бе дълго около метър и право, за разлика от закривените саби на алпиранската кавалерия. Предпазителят бе във формата на единичен зъбец, а ръкохватката завършваше с просто стоманено топче. Дръжката и ножницата носеха множество следи от олющвания, показващи дългогодишна употреба. Това не беше церемониално оръжие и с нарастваща неприязън осъзнах, че това е неговият меч. Мечът, с който бе стъпил на бреговете ни. Мечът, който го бе направил убиец на надеждата.

— Запазили сте го? — изсъсках с отвращение на Аруан.

Дебелият мъж се обърна и ме погледна студено.

— Честта ми го налагаше, милорд.

— Благодаря — каза Ал Сорна, преди да отвърна гневно. Вдигна меча и видях как гвардейският капитан се напрегна, когато извади няколко сантиметра от острието от ножницата и го провери с пръст. — Наточен е.