Каролайн Греъм - Написано с кръв

— Слушах интервю с него по радиоапарата — съобщи Ейми. — Стори ми се много симпатичен. — Твърде късно си спомни, че трябваше да каже „радио“, и настръхна в очакване да чуе как Хонория цъка с език. — Струва си да опитаме, убедена съм.

— Не мога да понасям тези лигави галени имена. Без съмнение под Макс би трябвало да разбираме Максимилян. Вероятно с рождено име Бърт Блогс.

— Чела съм първия му роман: „Далечни хълмове“. Израснал в пълна бедност, баща му бил много жесток човек, докарал жена си до самоубийство. Сложила край на живота си, когато синът й бил още съвсем малък.

— Така ли? — Гласът на Браян вече звучеше доста по-ведро. — Защо да не опитаме. И без това нямаме друг предвид.

— Ами Алън Бенет?

Браян изсумтя. Беше приключил в себе си с Алън Бенет. Отначало бе под силното влияние на този писател. Вися дни наред пред селския магазин и пред кръчмата с надеждата да разкрие богатия, сложен и затрогващ вътрешен мир на хората, защото бе чул, че така правел великият автор. Оказа се обаче пълна загуба навреме и усилия. Говореха само за „Съседи“ 1 1 Известен сериал от близкото минало. — Бел.ред. , за футбол и какво пише в „Сън“. Накрая един пияница го нарече „любопитна сврака“ и го просна на земята с един удар.

— Не го ли пазехме за краен случай? — припомни им Лора.

— Хайде да гласуваме — предложи Рекс. — Кой иска да поканим Дженингс? — попита той и пръв вдигна ръка. Останалите го последваха. Последна беше Хонория. — Джералд, а ти?

Джералд все още държеше влажните си панталони пред огъня. Погледна през рамо към шестте вдигнати ръце, после отново извърна лице към изкуствените синьо-жълти пламъци. Както и да гласуваше, едва ли щеше да промени крайния резултат. Все пак не можеше да отмине това ужасно предложение, без да направи поне някакъв опит да му се противопостави.

— Според мен само ще си загубим времето — заяви той и сам се учуди от равния си глас. От безразличния тон. Равномерните и спокойни паузи между думите. А самите думи бяха толкова кротки в сравнение с бурята, която бушуваше в гърдите му.

— Съжалявам, Джералд, но си малцинство. — Браян вече нахлузваше плетената си шапка.

— Все пак… — не искаше да се предаде просто така — не виждам голям смисъл…

— Ако не желаеш да напишеш поканата, аз ще се заема — нетърпеливо го прекъсна Браян. — Ще трябва да се обърнем към неговия издател, предполагам. Най-добре да им звънна…

— Не, не. Аз съм секретар. Ще имам грижата. — Така поне щеше да контролира развитието на нещата. — Няма проблеми.

Джералд се изправи с единственото желание всички да изчезнат и да го оставят сам. В този момент забеляза погледа на Лора, която скришом го наблюдаваше, и се опита да разтегли устни в някакво подобие на усмивка.

Не мигна онази нощ. Близо час седя неподвижен пред бюрото си, потънал в спомени. Усещаше главата си като стисната в менгеме. Отново щеше да срещне този човек. Макс. Макс. Човекът, който беше откраднал най-скъпото в живота му. Щеше да му се наложи да го приветства и без съмнение часове наред да го слуша как се самовъзвеличава. Джералд нямаше да го понесе, отсега си знаеше.

В три часа започна да пише. Писа, драска и пак писа. В шест часа бе останал съвсем без сили, кошчето преливаше от изхвърлените чернови, но писмото беше готово. Една страница. Бе успял да постигне съвършен баланс. Немислимо бе да моли Макс да не идва. Никога за нищо не го беше молил — дори в мига на онова ужасно предателство. Макс бе победил, но напразно щеше да се надява да види Джералд на колене.

Стиснал писалката с дясната си ръка, Джералд притисна здраво пощенския плик към бюрото с лявата и се зае да напише адреса. Налагаше се да започне с името Макс Дженингс. Писалката се плъзгаше и извърташе в потните му пръсти. Сякаш буквите я омагьосваха. Джералд чуваше дъха му, усещаше мириса на пурата му, виждаше искрящите му сини очи и скулестото загоряло лице. Чувстваше как старата магия отново започваше да действа.

Отново прочете писмото. Никой, доловил душевния смут, породен от тази покана, не би приел.

Джералд залепи пощенската марка, уви шала около врата си, облече палтото и излезе. Тръгна към пощенската кутия и изведнъж от тъмнината пред него изникна колата на млекаря.

— Рано сте станали, господин Хадли. — Мъжът посочи с брадичка белия правоъгълник в ръката на Джералд. — Нямате търпение да пуснете фиша, а?

— Точно така.

Джералд пое по пътя, странно разведрен от случайната среща. Обичайното ежедневие, реалният свят нахлу отново в живота му — познат и банален. Сега изминалата нощ изглеждаше нереална. Развъдник на нездрави мисли и представи.