Каролайн Греъм - Написано с кръв

В кухнята светеше, но когато Лора приближи, ясно се виждаше, че вътре няма никой. Тя смело се вгледа през прозореца. В мивката имаше мръсни съдове, на масата — поднос с полупразна бутилка вино и чаша. Отмести се малко встрани и под новия ъгъл успя да зърне дълъг рафт с бурканчета, пълни с подправки, както и по-високи буркани с изсушени гъби, джинджифил, нещо къдраво, наподобяващо сушена папрат или изсъхнали съсиреци кръв.

Веднъж Джералд спомена, че обича да приготвя японска храна. Лора веднага заяви, че обожава японската кухня, и го помоли да й даде някой урок. Той се усмихна — как би посмял, но следващия път, когато готви терияки 2 2 Японски готварски сос за риба или месо. — Бел.ред. , би се радвал да го сподели с нея. Тя дълго чака, замаяна от щастие, Джералд да изпълни обещанието си, но той така и не я покани на терияки.

Накрая, тласкана от силното си желание, от мечтата да се види с него на украсена със свещи маса, пред чашки с топло саке, тя му припомни. Изобщо не бил забравил, удобно ли ще й бъде да се видят в четвъртък в седем.

Лора си бе тръгнала, сякаш не стъпваше по земята — да освежи кожата на лицето, да разреши великолепната си коса и да масажира с благовонни масла безупречните си стройни крака. В шест и четирийсет и пет в четвъртък облече елегантното си жълто сако, кремава копринена блуза и тясна червена пола, сложи и сияещи обеци. Изглеждаше прекрасно. Всеки го забеляза — семейство Клюс, Рекс, двойката от Уинди Холоу, които се занимаваха с компютри, — всички поканени заедно с нея, както се установи.

Всеки друг би направил съответното заключение. Но Лора плака, докато заспа, а на сутринта се събуди убедена, че Джералд просто е бил нервен. Изобщо не може да се говори за стеснителност в отношенията му с жените, каза си Лора, просто е отвикнал. Искал е да я покани на гости, но за първия път е имал нужда от присъствието и на други хора. Оттогава беше минала близо година. Той така и не повтори поканата си.

Ужасно нещастна, Лора усети, че трябва да направи нещо да се защити, и успя да съчини ситуация, в която слагаше край на въображаемата си връзка с Джералд, защото той се оказа непохватен любовник, скучен събеседник, вманиачен педант, отдаден на навиците си. Съвършено погълнат от себе си. За отрицателно време тя го напуска с леко сърце и литва свободна като птичка. С огромен разход на енергия тези фантазии помагаха на Лора да живее в относителен покой понякога дни наред. Но след това, разбира се, го виждаше отново.

Шум, светлина! Лора отскочи панически от прозореца и залепи гръб в стената на къщата — неравностите се забиха в плътта й. Оказа се Браян, съседът на Джералд, който прибираше фолксвагена си. Крилата на гаражната врата постепенно стесняваха струята светлина от фаровете, накрая се удариха шумно едно в друго. Чуха се стъпките на Браян покрай къщата. Влезе и щракна резето. Сю сигурно приготвяше чай за преди лягане въпреки късния час. Лора усети как я жегна завист. Не че, боже опази, би искала — пък и коя ли нормална жена би искала — да е омъжена за Браян. Но несъмнено в семейния живот имаше някакъв уют, който липсва в менюто, когато човек живее сам.

Ох, какво правя тук? Лора удари с юмрук по стената и ожули кожата на ръкавицата. Аз съм зряла, трийсет и шест годишна жена. Привлекателна и според някои дори красива. Не съм невротична. Имам приятели, била съм влюбена и обичана. Развивам успешен бизнес, а красивата ми къща е пълна с очарователни неща. Децата ми се усмихват. Котките и кучетата ми се радват. Мъжете ме канят на срещи. Защо тогава се спотайвам тук като престъпник в единайсет часа в тази ледена петъчна нощ с единствената надежда да зърна мъж, който въобще не се интересува дали съм жива, или не.

Хлътване. Никога преди не си бе давала сметка колко точен е този уличен термин — буквално физически точен. В един момент избираше портокали в селския магазин, в следващия направи крачка назад и настъпи крака на някакъв мъж. Висок, с побеляваща къдрава коса и доста студени кафяви очи. Случилото се след това (хлътването) беше съвсем необичайно. Преди време Лора бе гледала филм — май на Хичкок, — в който някой сънуваше, че пада във фунията на някакъв черно-бял вихър и затъва все по-надолу и по-надолу. Точно така се бе почувствала тогава. Тя затвори очи, усетила отново силата на преживяното, сърцето я заболя от дръпването на най-нежните му струни.

Лора бе убедена, че е женен, и направо й прималя от облекчение, когато чу, че е вдовец. Каква трагедия. Жена му починала преди няколко години. От левкемия. Не успели дълго да поживеят заедно. Загубата бе нанесла дълбока рана в душата му и очевидно все още не бе зараснала. Уверена в своята женственост, в способността си да дарява любов, Лора си мислеше: ще му помогна да превъзмогне скръбта си. Ще го направя отново щастлив. И ще залича спомена за жена му.