Каролайн Греъм - Написано с кръв

Като нов жител на Мидсъмър Уърти, Лора бе присъствала на есенния събор с надеждата да види Джералд. Нямаше го, но тя все пак разбра, че той е член на местния Писателски кръжец.

Макар да нямаше нито талант, нито дори интерес към писането, Лора моментално се бе присъединила към кръжеца под предлог, че се занимава с преписването на огромно количество писма, документи и рецепти, закупени на търг. Така беше сигурна, че ще го вижда поне веднъж на всеки четири седмици. Не само да му махне и да му се усмихне през улицата, а да бъде истински с него за по два, понякога дори близо три часа. За нея това бе идеално прекарано време — времето, когато си бил зает с онова, което смяташ за най-важно нещо на света. Бе попаднала на тази мисъл в статия за родителите, които нямат възможност да бъдат достатъчно дълго с децата си.

Изключено беше да му каже. Нямаше ни най-малко желание, защото едно признание неизбежно щеше да промени всичко, и то вероятно — не, почти сигурно — към по-лошо. Сега бе лесно да общуват. Или поне Джералд така смяташе, което всъщност беше важно. Но как би приел едно страстно обяснение в неугасваща любов, на която не бе в състояние или нямаше желание да отвърне? Щеше да го постави в непоносимо положение. Ще се притеснява, когато се срещат. Може дори да я гледа с неодобрение. Или, още по-лошо, със съжаление. Току-виж, напуснал групата, за да избегне неловките вечери. Сбогом, идеално прекарано време. Здравей, край на света.

Боже, колко беше студено! Въпреки дебелите чорапи и ботушите краката й замръзваха. Лора стъпи на тревата до къщата, за да може да се раздвижи малко, без да се чуват стъпки. Съвсем съм полудяла, каза си тя. След двайсет и четири часа ще го видя.

Изведнъж ясно си представи как би изглеждала в очите на страничен наблюдател. Същинска воайорка. И се закле да престане. От утре.

Чу шум от приближаваща се кола. Ставаше все по-силен, кънтеше в ушите й. Не беше тойотата на Джералд. Тази кола бръмчеше по-тежко, по-шумно, а после и вратата се отвори и затвори с по-силно щракане. Лора тичешком се скри сред дърветата в далечния край на двора. После с пресъхнала от страх уста бързо се върна по-близо до къщата, за да види какво става.

В алеята спря такси. Жена, застанала с гръб към Лора, плащаше на шофьора. Беше облечена в елегантен черен костюм и носеше шапчица с воал. Шофьорът извика нещо, от което Лора различи думите: „… влезете благополучно.“ Жената почука на входната врата. Таксито потегли, щом вратата се отвори и жената влезе.

Лора със стон изпусна дъха си, който дори не знаеше, че бе задържала. Притисна устата си с ръце и се вцепени от ужас да не би някой да я е чул. Но, изглежда, никой не бе усетил присъствието й.

Докато се съвземаше от шока, в душата й избуяха нови чувства. Мъка, ревност, непоносима тъга и гняв срещу собственото й наивно самодоволство. Тъй като Джералд не бе показал никакъв интерес към нея, Лора с цялата си суета бе решила, че той не проявява интерес към никоя жена. Как я беше заблудила — всъщност всички заблуди — позата му на скърбящ вдовец.

Знаеше, че ще съжалява, но тласкана от желанието да завърти ножа в раната, Лора излезе от прикритието на дърветата. Един клон дръпна шала й. Кадифените пердета на прозорците в хола не бяха съвсем затворени. Тя застана до цветната леха, забравила всяка предпазливост, и надникна през пролуката.

Виждаше част от рафтовете с книги, част от шкафа, върху който стоеше снимка от сватбата на Джералд и Грейс, чието лице бе извън погледа й — колко знаменателно. Виждаше се и половината от ваза с наредени в нея клонки от калина. Гостенката се появи в полезрението й. Държеше чаша с червено вино, навярно онова от кухнята. Беше свалила шапката и по раменете й се стелеше на вълни гъста руса коса. Красиво е гримирана, помисли си Лора, но е много по-възрастна от мен. Прекалено стара за него.

Жената вдигна чаша, усмихна се и заговори. После отпи няколко глътки. От виното на Джералд. Задушевността на този най-обикновен незначителен ритуал едва не подлуди Лора. Очите й се напълниха със сълзи. И, естествено, нито видя, нито чу стария господин Лили от „Лабурнъм Вилас“, който мина покрай къщата със своето коли.

Ейми съвсем ясно си спомняше мига, когато усети, че са започнали да я възприемат като слугиня. От няколко месеца живееше при зълва си и от самото начало, водена от ясното съзнание, че не е в състояние да подпомага домакинството финансово, се опитваше да бъде полезна, с каквото може.