Каролайн Греъм - Написано с кръв

Така групата бе принудена да се задоволи с далеч по-малко известни хора на перото: журналист от „Костън Екоу“; помощник-продуцент (всъщност момче за всичко) от градското радио, издържащо се от реклами, и един местен, който от време на време публикуваше в „Практическо дърводелство“, следователно се смяташе за твърде велик, за да присъства като редовен член на сбирките.

— Защо не споделиш какво ти хрумна тази сутрин на закуска, скъпи? — усмихна се плахо Сю Клептън — чистичка и спретната, пълна противоположност на размъкнатия си съпруг. Дългата й гъста коса с цвят на млечен шоколад бе прибрана зад ушите. На носа й бяха кацнали очила с шарени кръгли рамки. Носеше дълга прихлупваща се пола — зелена на маргаритки, и грозновато сабо. — Дето ми…

— Да, да. — Браян се зачерви от раздразнение. Бе намислил да подхвърли идеята си нехайно, едва ли не между другото, след като се изчерпат обичайните препирни. — Имам наистина един познат, който би могъл, повтарям, би могъл, да дойде да разговаря с нас.

— Какво пише? — поинтересува се Джералд.

— Не пише — весело му се усмихна Браян. — Той е създател. — Изхихика и обходи с ироничен поглед присъстващите, които явно недоумяваха какво означава да си създател. Типично. — Майк Лий.

— Е, това се казва попадение! — възкликна Лора, кръстосвайки елегантните си крака, обути в златистокафяви копринени чорапи. Отъркването на двата крака един в друг въздейства на всички други, но не и на мъжа, за когото бе предназначено.

Сю искрено й завиждаше за красивите крака. Браян съжали, че Сю няма такива крака. Хонория моментално определи жеста като изключително вулгарен. Рекс смело си представи дантелена ивица и жартиер. А Ейми само се усмихна приятелски на Лора, за което после щеше да си понесе последствията у дома.

— Не съм казал, че става дума за Майкъл Лий. — Браян още повече се изчерви. — Просто ви дадох пример. Миналата седмица в училището дойде театрална трупа — от програмата „Театърът в помощ на обучението“, нали? — която представи по невероятен начин ежедневието на ученика в държавното…

— С други думи, продавали са на краставичар краставици — прекъсна го Рекс.

— Божичко — поклати глава Браян и се засмя. — Нищо не разбираш май. Представиха пред децата собствения си опит, но в нова динамична форма и това придаде невероятна автентичност на битието им.

— Моля?

— Разказът се водеше от първо лице.

— Аха.

— Както и да е — продължи Браян. — Успях да си поприказвам със Зеб, ръководителя на трупата, докато товареха реквизита си, и го попитах дали би дошъл да говори на наша сбирка. Ще трябва да си платим…

— В никакъв случай — отсече Хонория. — Никога не сме плащали и няма да плащаме.

— Само разходите. Бензин и…

— Хонория е права — намеси се Рекс, опитвайки се да придаде нотка на съжаление в гласа си. — Веднъж като почнем с тия работи… — но не довърши, разколебан от друга мисъл, която често го спохождаше: дали подобни икономии всъщност не бяха погрешна тактика. Ако бяха предложили да платят разходите на Джон Льо Каре, може би…

Хонория отново взе думата, извисила глас от вълнение:

— Е, ако ти имаш желание сам да финансираш посещението на този човек, разбира се. — Тя беше впила студен поглед в Браян. Ама наистина беше невероятно размъкнат мъж. Рошава коса, рошава брада, провиснали дрехи и, според нея, изключително хаотични политически възгледи.

Сю загрижено гледаше как се вкисва настроението на съпруга й, после започна да играе с косата си. Подхващаше кичурче на темето, плъзваше нокти надолу и опъваше края, преди да го пусне и да се захване със следващото снопче. Продължи с това занимание до края на вечерта. Сбирката приключи само след трийсет минути, сторили се на всички цяла вечност.

Накрая, след множество отклонения и спорове, разговорът направи пълен кръг и отново се появи името на Макс Дженингс.

— Все си мисля, че имаме някакъв шанс с него — обади се Ейми. — Живее наблизо. И не е сто процента знаменитост.

— Какво искаш да кажеш с това, за бога? — изсъска Хонория.

— Навярно — намеси се Сю — Ейми имаше предвид, че не е чак толкова известен.

— Аз лично не съм чувал за него — призна Браян, барабанейки по облегалката на стола си. Той нямаше време за богатите и известните, камо ли за не толкова богатите й малко известните. В интерес на истината Браян би пренебрегнал всеки, който не принадлежи към най-долния измет на човешкото общество и не се е превърнал в тор, тъпкана от всички.