Роберт Хюлик: Той идваше с дъжда

— И тази кутия няма да свърши работа — ядосано каза първата съпруга на съдията Ди. — Виж сивата плесен по ръбовете на тази синя роба! — тя затръшна капака на червената кожена кутия за дрехи и се обърна към втората съпруга: — Не си спомням друго такова горещо и влажно лято. А пък и пороят, дето се изля снощи… По едно време ми се струваше, че няма да има край. Ще ми помогнеш ли?

Съдията, седнал до масичката за чай при отворения прозорец на широката си спалня, наблюдаваше двете жени, които оставиха кожената кутия за дрехи на пода и взеха другата от общия куп.

Госпожица Цао, приятелка и компаньонка на първата му съпруга, сушеше влажни дрехи над бакърения мангал в ъгъла, като ги простираше върху мрежа от медна тел над тлеещата жарава. Горещината на мангала заедно с парата, която се вдигаше от неизсъхналите дрехи, насищаше до непоносимост въздуха в стаята, но трите жени като че ли не забелязваха това. Съдията въздъхна, обърна се и погледна навън. От спалнята, намираща се на втория кат на резиденцията, обикновено се откриваше красива гледка към извитите стрехи на къщите в града, но сега те бяха забулени в оловна мараня, която размиваше очертанията им. Влагата сякаш бе проникнала в кръвта му и монотонно пулсираше във вените. Вече дълбоко съжаляваше за злощастното си хрумване още със ставането да поиска сивата си лятна роба. Това желание бе станало причина първата му съпруга да предприеме търсене в четирите кутии за дрехи. А след като откри по дрехите плесен, веднага повика втората съпруга и госпожица Цао. Сега и трите бяха напълно погълнати от работата си и не им идваше наум, че е време за сутрешния чай, да не говорим за закуската. Жените за пръв път усещаха неудобствата на горещниците в Бънлай, тъй като едва от седем месеца Ди беше магистрат на този окръг. Съдията изпъна крака, защото усещаше коленете и стъпалата си подути и натежали. Госпожица Цао се наведе и взе от решетката над мангала една бяла роба.

— Тази е съвсем суха — съобщи тя.

Когато посегна нагоре, за да я окачи на закачалката, съдията забеляза красивите форми на стройното й тяло. Изведнъж попита първата си съпруга:

— Не можете ли да оставите всичко това на прислужничките?

— Разбира се — отвърна през рамо първата. — Но искам преди това сама да проверя дали няма някакви сериозни повреди по дрехите. — О, небеса! Погледни тази рокля, скъпа — обърна се тя към госпожица Цао. — Плесента буквално е прояла плата. А ти казваш, че ми стои чудесно.

Съдията рязко стана. Уханието на парфюм и престояли помади, смесено с тънкия мирис на влажни дрехи, правеше атмосферата в стаята прекалено женска и това изведнъж раздразни и без това опънатите му нерви.

— Излизам да се разходя — каза той.

— Преди сутрешния чай? — възкликна първата. Но очите й не се откъсваха от петната по червената рокля, която държеше.

— Ще се върна за закуска — измърмори съдията. — Подай ми онази синя роба.

Госпожица Цао помогна на втората съпруга да нахлузят робата на плещите му и загрижено попита:

— Тази дреха не е ли малко тежка за такова горещо време?

— Поне е суха — кратко отговори Ди и в същото време разбра с досада, че госпожица Цао е права: плътната тъкан прилепна за влажния му гръб като бойна ризница.

Измърмори нещо за довиждане и тръгна надолу по стълбите. Бързо премина по сумрачния коридор до малката врата на гърба на съдилището. Беше доволен, че старият му приятел и съветник сержант Хун още не се е появил. Сержантът го познаваше много добре, щеше веднага да разбере, че е в лошо настроение, и да се чуди каква е причината. Ди отключи задната врата и се измъкна на влажната безлюдна улица. Наистина, каква беше причината за лошото му настроение, запита се той, докато се движеше през лепкавата мъгла.