Роберт Хюлик: Той идваше с дъжда

Тя потръпна. Взе друго парче въглен и написа: „Лошите черни таласъми.“ Посочи възбудено йероглифите, после надраска набързо: „Лошите таласъми промениха добрия дъждовен дух.“

„Ти видя ли лошите черни таласъми?“ — написа той.

Тя категорично поклати рошавата си глава, после неколкократно почука с показалец върху думата „черни“. След това посочи затворените си очи и отново поклати глава. Съдията въздъхна и написа: „Познаваш ли господин Чън?“

Авлига гледаше объркано написаното, смучейки пръста си. Ди съобрази, че не познава сложния йероглиф, с който се пише фамилното име „Чъ“. Задраска го и на негово място написа: „стария човек“.

Тя отново поклати глава, после с изражение на погнуса очерта няколко кръга около думите „стария човек“ и добави: „Много кръв. Добрият дъждовен дух няма да дойде вече. Няма повече сребро за лодката на Уан.“ По мърлявите й бузи започнаха да се стичат сълзи, когато тя с трепереща ръка написа още: „Добрият дъждовен дух винаги спеше с мен“ — и посочи към дъсченото легло.

Съдията я изгледа изпитателно. Знаеше, че дъждовните духове играят съществена роля в местните предания, тъй че беше естествено да присъстват в сънищата и мечтите на това преждевременно развито младо момиче. От друга страна, тя бе споменала за сребро. Той написа: „Как изглежда дъждовният дух?“

Лицето на Авлига светна. Широко усмихната, тя написа с големи разкривени йероглифи: „Висок. Красив. Нежен.“ После очерта кръг около всеки от трите йероглифа, хвърли парчето въглен на масата и като сложи ръце върху голите си гърди, започна истерично да се киска.

Съдията отклони погледа си. Когато отново го насочи към нея, тя бе спуснала ръцете си и стоеше вторачена право напред с широко отворени очи. Изражението й отново рязко се промени. С бързо движение посочи към сводестия прозорец и издаде няколко странни звука. Той се обърна. В оловното небе се бе появило малко нежно сияние, част от небесната дъга. Тя гледаше втренчено натам с детски възторг и зяпнала уста. Съдията взе парче въглен и написа един последен въпрос: „Кога идваше дъждовният дух?“

Тя дълго време остана загледана в написаното, машинално решейки с пръсти дългата си мазна коса. Най-сетне се наведе над масата и написа: „Тъмна нощ и много дъжд.“ Огради с кръгове думите „тъмна“ и „дъжд“ и добави: „Той идваше с дъжда.“

Съвсем ненадейно тя закри лицето си с ръце и започна конвулсивно да хълца. Звуците, които издаваше, се смесваха с шумното крякане на патиците долу. Съдията съобрази, че глухонямата девойка не може да чуе птиците, затова стана и сложи ръка на голото й рамо. Когато тя извърна глава нагоре, за да го погледне, Ди остана поразен от дивия налудничав блясък в широките й очи. Побърза да нарисува на масата една патица и добави думата „глад“. Тя се хвана с ръце за устата и изтича към печката. Съдията се загледа в големите каменни плочи пред вратата. Забеляза, че една част от мръсния прашен под е почистена. Очевидно там бе лежал убитият мъж и хората от военната полиция бяха почистили плочника. Той с угризение си спомни лошите си мисли за тях. Някакво тракане го накара да се обърне. Авлига раздробяваше стари оризови питки върху примитивна дъска за рязане. С тревожно смръщено лице Ди наблюдаваше колко ловко борави с големия кухненски нож. Изведнъж тя заби дългия остър връх в дъската, изсипа натрошените питки в тигана и с щастлива усмивка погледна съдията през рамо. Той й кимна за довиждане и заслиза по скърцащите стъпала.

Дъждът бе спрял, над мочурището се спускаше полупрозрачна мъгла. Докато развързваше поводите, Ди каза на крякащите патици:

— Хайде по-кротко, закуската ви пристига.

Той подкара коня си с умерено темпо. Мъглата настъпваше откъм реката. Над високата тръстика се носеха облаци с чудновати очертания. Тук-там се разтегляха като пипалата на някакво чудовищно морско животно. Искаше му се да знае повече за древните, дълбоко вкоренени вярвания на хората. На много места те все още благоговееха пред някой речен бог или богиня. Край бреговете на реките чифликчиите и рибарите правеха жертвоприношения в тяхна чест. Очевидно такива образи изпълваха болното съзнание на глухонямото момиче, за което истинските и въображаемите неща постоянно се смесваха, а то не можеше да контролира поривите на вече зрялото си тяло. Съдията подкара коня в галоп.

Щом се върна при Северната врата, каза на ефрейтора да го заведе в къщата на Чън. Когато стигнаха до голямата, преуспяваща наглед заложна къща, ефрейторът обясни, че жилището на Чън се намира точно отзад и посочи тясната алея, която водеше към главния вход. Съдията го освободи и почука на черната лакирана порта. Отвори я слаб мъж, облечен в спретнат кафяв халат с везани ръбове. Халатът бе пристегнат с черен пояс. Оглеждайки учудено мокрия брадат посетител, мъжът каза: