Роберт Хюлик: Убийство край лотосовото езеро

От малкия павилион в центъра на лотосовото езеро мъжът можеше да обхване с поглед цялата градина, окъпана в лунна светлина. Ослуша се напрегнато. Цареше пълна тишина. С доволна усмивка той сведе очи към мъртвеца в бамбуковото кресло. Дръжката на ножа стърчеше от гърдите му. Само няколко капки кръв се стичаха по сивата материя на робата. Мъжът взе една от двете порцеланови чаши, оставени на кръглата маса до оловната кана за вино. Изпразни я на един дъх и пошепна към трупа:

— Почивай в мир! Ако беше обикновен глупак, можеше и да те пощадя. Но ти се оказа глупак, който си вре носа навсякъде…

Сви рамене. Всичко бе направено, както трябва. Минаваше полунощ. Никой нямаше да се мерне в това самотно място в покрайнините на града. В старата вила на другия край на градината нищо не помръдваше. Погледна ръцете си — нямаше следи от кръв. Наведе се и огледа пода на павилиона, после стола срещу мъртвеца. Не бе оставил никаква улика. Вече можеше да тръгва, всичко бе наред.

Ненадейно зад гърба му нещо шляпна. Той се сепна и се обърна бързо. Въздъхна облекчено. Една голяма зелена жаба бе изскочила от езерото върху мраморните стъпала на павилиона. Седеше там и важно пулеше към него мигащи изпъкнали очи.

— Ти не можеш да говориш, гадино! — каза той с подигравателна усмивка. — Но за всеки случай…

И той изрита жабата с такава сила, че тя се сплеска в крака на масата. Задните крака на животното потрепнаха, после то замря. Мъжът вдигна втората винена чаша, тази, от която бе пила жертвата му. Огледа я и я мушна в ръкава си. Вече беше готов. Когато се обърна, за да си тръгне, погледът му попадна на умрялата жаба.

— Хайде при приятелките ти! — презрително рече той и й тегли един ритник. Мъртвото животинче цопна във водата между лотосите.

Изведнъж в тихата нощ се разнесе крякането на стотици изплашени жаби. Мъжът изруга ядно. Изтича по гърбавото мостче, прехвърлено над езерото, и се озова пред градинската портичка. Измъкна се навън и затвори след себе си. Жабите отново замлъкнаха.

Няколко часа по-късно трима конници яздеха към града по пътя край езерото. Червените отблясъци на изгрева играеха по кафявите им ловни дрехи и черните шапки. Хладният утринен ветрец диплеше повърхността на езерото, но скоро щеше да стане душно — беше посред лято. Широкоплещестият брадат мъж каза усмихнато на своя слаб възрастен придружител:

— Този лов на патици ми подсказа добра тактика за залавяне на хитри престъпници! Залагаш примамката, скриваш се с приготвена мрежа и чакаш. И щом се появи птичката, хвърляш мрежата отгоре й!

Четирима селяни, запътили се в обратната посока, побързаха да оставят на земята товарите си със зарзават и да коленичат край пътя. Те бяха разпознали в брадатия мъж съдията Ди, магистрат на разположения край езерото окръг Ханюан.

— Голямо джапане сред тръстиките му ударихме, господарю — кисело се обади снажният мъж, яздещ отзад. — Е, набрахме малко водорасли!

— Поне натрупахме опит, Ма Жун — каза през рамо съдията Ди. После продължи разговора си със слабия мъж, който яздеше редом с него: — Ако правим това всяка сутрин, господин Юан, няма да имаме нужда от вашите отвари и прахчета.

Слабият мъж се поусмихна. Казваше се Юан Кай, беше заможен собственик на най-голямата аптека в окръга на съдията Ди. Ловът на патици бе любимото му занимание.

Съдията пришпори коня си и групата скоро влезе в град Ханюан, сгушен в полите на планинския склон. На пазара пред храма на Конфуций тримата слязоха от конете и се заизкачваха по каменните стъпала, които водеха нагоре към улицата, на която се намираше трибуналът. Оттам се откриваше хубав изглед към града и езерото. Ма Жун посочи към тантурестия мъж, застанал пред внушителния вход на съдилището.

— О, небеса! — изръмжа той. — Никога не съм срещал толкова рано нашия уважаем началник на стражата. Готов съм да се обзаложа, че е пипнал тежка болест!

Началникът на стражата изтича насреща им. Поклони се дълбоко и каза развълнувано на съдията: