Ото Хилдебранд - За диви патици край голямото езеро

Изчезващото зад хоризонта слънчево кълбо хвърляше червеникав отблясък върху езерото. Слаб западен вятър къдреше водата към леко полюшващата се тръстика. Хенце и лесничеят бяха обути в гумени ботуши. На лицата си имаха зелени мрежи против комари, на коленете им лежаха двуцевки за диви патици. Между Хенце и Рабе почиваше тъмнокафяв сетер и следеше с поглед една муха. Той беше на д-р Хайдер, който в последния момент трябваше да се откаже да участва в лова на диви патици, понеже го извикаха обратно в селската амбулатория.

Бяха дошли с камион от Хоенберг по неравен сух коларски път, който се криеше в лъките на Елба зад гъсти елшаци, акациеви храсти и отделни бухлати върби. Хенце направи кисела физиономия, като си спомни за пътуването, което яко разтърси всички. Наистина не беше никакво удоволствие!

След като другарите от лесничейството „Хинрихсвалде“ се разделиха с „на слука!“, ловците от Йост се качиха в лодките, които бяха закотвени в тесните водни ивици между тръстиката, и загребаха към северния бряг. Оттогава — вече цял час — те бяха по седалките. Вятърът се плъзгаше между стъблата, които рисуваха трептящи сенки по лицата им. Чу се звучно „кър-кър-ки-ки-ки-тири-тири“ на блатния дрозд.

Вилхелм Хенце се прозя скришом. Животновъдът Мюлер го беше измъкнал от леглото в ранните утринни часове, понеже раждаше Блеса — най-хубавата крава във фермата. Един час по-късно Блеса облизваше едно съвсем мокро мъжко теленце. Хенце разглеждаше мършавите си ръце. Разбира се, пръстите му не бяха чак като на акушерка, но един ветеринарен лекар нямаше да го направи по-добре.

Старият наблюдаваше със силния си бинокъл един по-възрастен мъж на другия бряг на езерото, който шляпаше с високите си гумени ботуши в плитката крайбрежна вода. Над загорялото от слънцето лице той носеше зелена филцова шапка, също така изтъркана и износена, както и шапката на Хенце. Мъжът спря. От лулата, която висеше в ъгъла на устата му, се издигаха малки облачета.

Едно червено петно се носеше по водата. Тънка сребристо-искряща нишка описа дъга към брега между белите водни рози. Хенце претърси с бинокъла си дългата стена от тръстики. В нея той смътно различи очертанията на една лодка, в която седяха Грюнвалд и Розе. Малко по-нататък бинокълът улови тъмна черта в кръглите зрителни полета на зеления, обрасъл с тръстика залив — цев на пушка. Там, горе, Льонсдорф чакаше патиците. Новата му ловна кучка Бела клечеше в лодката. Матис беше при него.

— Да ги вземат дяволите! — простена горският зад Хенце, разгонвайки с пестеливи движения събуждащите се комари. Хенце обаче наведе тялото си силно напред. — По дяволите! — В светлата вода непосредствено пред тръстиката, току до големия лист на една цъфнала бяла водна роза, се виждаше нещо. Той не се мамеше — само голяма щука можеше да бъде тази тъмна ивица! Рибата стоеше в плитката вода, без да мърда. Хенце ясно различи напречните гънки над приличащата на патешка човка муцуна, жълтите очи, ритмично движещите се хриле, слабо мърдащите коремни перки. Изведнъж разбойникът се оживи. Той бавно се промъкна напред, изчезвайки постепенно в дълбоката вода.

„Сега ще си хване плячка“ — си помисли Хенце. Поразен от големината на щуката, той свали бинокъла и съобщи на лесничея за своето откритие. Засмян, Рабе, махна с ръка:

— Това езеро крие и съвсем други богатства — каза той. — Страшни истории могат да се разкажат за водни кокошки и млади патици, които се гмуркали в спокойните тинести заливи и внезапно изчезвали от водната повърхност, за да не се появят никога вече.

От другия бряг достигна дрезгав шум. Хенце бързо вдигна бинокъла към очите си. Пред него се разкри поразяваща, невиждана картина. Червеното петно беше изчезнало. Старият мъж със зелената филцова шапка държеше в ръцете си въдичарската пръчка и бавно въртеше макарата, намотавайки влакното.

На петнадесет-двадесет метра от обраслия с тръстика бряг една силна риба разпенваше водата.

— Еха-а — промърмори Хенце. — Щука, и то каква душманка!

Обхвана го ловната страст. „Само да не я изпуснеш — пожела си на ум той. — Такова нещо я хванеш пак, я не!“

Дългият повече от метър хищник изскочи почти отвесно от водата, падна с плясък обратно и предизвика фонтан от пръски и въздушни мехурчета. Той още веднъж проряза в дълга бразда езерото, образувайки тясна ивица между водните листа. И тогава щуката показа белия си корем — тя беше изтощена до смърт. Риболовецът пъхна сак във водата, за да извади улова, и на другия бряг отново стана спокойно.