Сара Аллен: Изгубеното езеро

1962

Влажният нощен въздух разпръскваше искрици като от огниво от лампите. Аби Пин залитна отново, засмя се и хвана Джордж под ръка. Плочките по тротоара бяха повдигнати от корените на отдавна отсечени стари липи. Джордж крачеше уверено, но обувките с токчета на Аби я затрудняваха и тя стъпваше нестабилно — троп-троп-пауза-залитане — все едно е пияна или изпълнява неритмичен танц.

Джордж се приведе и й прошепна колко я обича и колко красива изглежда тази нощ. Тя се усмихна и зарови лице под мишницата му. Тук се чувстваха толкова волни. Всеки изминал ден подклаждаше желанието им да не се връщат. Пишеха кратки писма или картички на семействата си, а Джордж редовно изпращаше у дома екстравагантни мебели и антики, ала не споменаваха нито дума за завръщане.

С тъмните си тесни улички Париж бе съвършеното място да изчезнеш. През първата седмица от медения им месец с часове се лутаха из мъглата и накрая се озоваваха на непознати пресечки и алеи, препъваха се в улични котки, които понякога ги отвеждаха до топли кафенета и ресторанти — ако бяха благоразположени, разбира се, и преяли с плъхове. Обикновено двамата се прибираха в хотела призори и спяха прегърнати до следобед. Джордж плащаше на младия син на собственика да им носи надвечер в стаята кафе и банички със сирене и спанак. Хранеха се в леглото, сгушени под измачканите завивки, наблюдаваха залеза и обсъждаха накъде да тръгнат, когато се спусне мрак и превърне улиците в идеални лабиринти за игра на криеница.

Тази нощ вървяха безцелно и се опитваха да се изгубят. Ала не успяваха. От четири месеца обикаляха парижките улици. Дори в тъмното започваха да разпознават някои квартали по смътния мирис на пепелищата от войната. А някои места край реката разпознаваха по плискащата се вода. На вечеря — състояща се само от гъби, защото това искаха — отново не заговориха за дома. Джордж спомена младата двойка от Амстердам, с която се срещнаха вчера.

— Амстердам е чудесно, нали? — попита той Аби.

Тя се усмихна, разбрала какво намеква.

— Да, ще е чудесно.

— Дали да не отидем там?

— И да се изгубим — додаде жената.

— Страхотна идея.

Той се протегна, хвана ръката й и я целуна.

Е, семейството на Аби щеше да почака, макар писмата им да ставаха все по-настоятелни и загрижени. „Не е прилично“, пишеше майка й, „меденият месец да продължава толкова дълго. Нали заминахте само за две седмици! На нас със сестра ти ни омръзна да измисляме извинения. Прибирай се в Атланта. Заеми отреденото ти място“.

На връщане към хотела минаха край познат ресторант — издаде го натрапчивата миризма на пържени наденички. Камбанката над входната врата иззвъня и жълтата светлина отвътре се разтопи като масло в мъглата. Чуха гласове и спряха. Мъж и жена излязоха от ресторанта. Смееха се, шепнеха. Гласовете им потънаха в изкусителната нощ, приютила десетки невидими влюбени в безистените. Бяха толкова тихи, че долавяха как правят любов едва когато минеха през нажежения от желанието им въздух. Понякога и те се поддаваха на изкушението. През първата им нощ в Париж Аби се поколеба, когато Джордж я поведе под тясно мостче, притисна я към влажните камъни, обсипа я с целувки и повдигна полата й с трескави ръце. После обаче осъзна колко е свободна тук и си помисли: „Това съм аз. Това съм истинската аз. C’est moi“. И зашепна думите отново и отново.

Това наистина бе тя. Това бе нейното решение, нейното щастие. Омъжи се за Джордж не за да помогне на семейството си. Парите изтичаха през пръстите им като вода през сито. Никога не успяваха да ги задържат. Поколения наред жените от семейство Морис се бяха опитвали да се влюбят в богати мъже. Сестрата на Аби — Мерили — бе единствената им надежда. Богатите мъже харесваха красиви жени. Мерили несъмнено щеше да завърти главата на някой богаташ с русата си, лъскава коса и със страстните си зелени очи. Тя обаче зърна момчето, което пълнеше резервоара им, и пропадна. Високата и особена Аби с нейното единствено постижение, че е първото дете, изчело всички книги в училищната библиотека, изненада всички и се омъжи за богаташ. На сватбата дойдоха роднини на семейство Морис от пет съседни щата, протегнали победоносно ръце към парите на съпруга й. Очевидно не разбираха, че Аби не го е направила заради тях. Влюби се в Джордж още като дете. Никой обаче не й вярваше.