Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Когато стана дума да поканят за първи път господин дьо Норпоа на вечеря и майка ми съжали, че професор Котар не е в Париж и че самата тя е престанала да ходи у Суан, а и единият, и другият биха били интересни събеседници за бившия посланик, баща ми възрази, че бележит гост и виден учен като Котар е винаги добре дошъл на всяка вечеря, но Суан с неговата показност, с маниера му да се перчи пред кого ли не с най-невзрачните си познанства, е обикновен самохвалко и маркиз дьо Норпоа сигурно ще го намери за „фукльо“ съгласно любимия си израз. Този отговор на баща ми изисква известно пояснение, защото някои си спомнят може би Котар като доста посредствен, а Суан — като безкрайно изтънчен в скромността и сдържаността си относно светските връзки. Работата е там, че към „сина Суан“ и към Суан от Жокейклуб някогашният приятел на родителите ми беше прибавил едно ново свое превращение, при това не последното: съпруга на Одет. За да нагоди присъщите му открай време тънък усет, чувствителност и находчивост към скромните амбиции на тази жена, той бе съумял да си изгради ново обществено положение, доста по-ниско от предишното, съобразено със спътницата му в живота. Така бе станал съвсем друг човек. Тъй като (макар да продължаваше да посещава сам личните си приятели, на които не желаеше да натрапва Одет, щом те сами не проявяваха желание да се запознаят с нея) бе започнал друг живот съвместно с жена си, сред нови хора, напълно обяснимо би било, като преценява обществения им ранг, както и доколкото общуването му с тях би поласкало честолюбието му, да вземе за мерило не най-блестящите представители на средата, в която се бе движил преди женитбата си, а старите познати на Одет. И все пак, като се знаеше, че се стреми да се сближи с простовати чиновници, с порочни жени, украшение на министерските балове, удивително беше, че същият Суан, който някога, а и сега така мило премълчаваше, че е поканен в Туикнъм или Бъкингамския дворец, разгласява наляво и надясно, че жената на еди-кой си подначалник на канцелария е дошла на гости на госпожа Суан. Някои ще допуснат може би, че скромността на изискания Суан е била само по-изтънчена форма на тщеславието му и че подобно на някои израилтяни някогашният приятел на родителите ми илюстрира последователните етапи, през които са минали неговите съплеменници — от най-наивен снобизъм и най-груба простащина до най-изящна любезност. Но основната причина, общовалидна за целия човешки род, се коренеше във факта, че нашите качества не са свободни, подвижни, винаги на наше разположение. С течение на времето те така тясно се сплитат в съзнанието ни с дейностите, по повод които се чувствуваме длъжни да ги проявим, че ако пред нас възникне друг вид дейност, тя ни заварва неподготвени и през ум не ни хрумва, че същите качества биха подхождали и за нея. Суан, така предупредителен спрямо новите си познати, така горд с тях, напомняше някои големи художници, известни със скромността или щедростта си: едните, увлекли се в края на живота си по кулинария или градинарство, проявяват наивно задоволство, когато хвалят гозбите или лехите им, и не търпят никаква критика относно тях, макар да я приемат с лекота, когато се отнася за шедьоврите им; другите, готови да дадат едва ли не даром някое свое платно, изпадат в мрачно настроение, ако изгубят четиридесет су в игра на домино.

Колкото до професор Котар, ще му се любуваме на воля по-късно у Покровителката в замъка Распелиер. Засега нека се задоволим да отбележим само следното: промяната при Суан може да се стори изненадваща, защото тя бе завършена, когато, неподозиращ нищо, аз срещах бащата на Жилберт на Шанз-Елизе: тогава между другото той не ме заговаряше и не можеше да извади на показ пред мен връзките си с политическите кръгове (вярно е, че дори да го стореше, може би нямаше веднага да сметна това за тщеславие, тъй като създадената отдавна у нас представата някой човек затваря очите и запушва ушите ни). Майка ми цели три години не разбра, че една нейна племенница слага червило на устните си, сякаш бе разтворено незабележимо в някаква течност, до деня, когато малко по-голямото количество или някоя друга причина не предизвика явлението пренасищане; цялото незабелязвано дотогава червило кристализира и потресена пред това внезапно разхищение на бои, майка ми заяви — както биха сторили в Комбре, — че това е позор, и преустанови, кажи-речи, всякакви връзки с нея. Но за Котар, напротив: доста вода бе изтекла от времето, когато бе свидетел на появяването на Суан у Вердюренови, а почестите и титлите идват с годините. Освен това може да си необразован, да пускаш глупави, шеги и същевременно да притежаваш някаква по-специална дарба, която никаква обща култура не може да замести — например дарбата на забележителен стратег или голям клиницист. Колегите на Котар гледаха на него не само като на невзрачен практикуващ лекар, станал с времето европейска знаменитост. Най-умните измежду младите заявяваха, поне в продължение на няколко години, защото, родена от потребността от промяна, модата се мени, че ако някога се разболеят, ще поверят живота си само на Котар. Те може би предпочитаха да общуват с по-начетени, по-артистични професори, с които можеха да разговарят за Ницше и Вагнер. Когато госпожа Котар устройваше музикални вечери, на които канеше колегите и учениците на мъжа си с надежда той да стане някой ден декан на Медицинския факултет, вместо да слуша музика, Котар предпочиташе да играе на карти в съседния салон. Но всички хвалеха сигурното му проницателно око, бързата му диагноза. И най-сетне, колкото до държането на професор Котар спрямо хора като баща ми, нека обърнем внимание, че макар и често, невинаги проявяваме през втората част от живота си първичната си природа — разцъфнала или повехнала, разгърнала се ярко или приглушена, — а понякога тъкмо противоположната, също като обърната дреха. Като се изключат Вердюренови, които имаха слабост към Котар, неговото прекалено колебливо изражение, стеснителност, любезност му бяха навличали непрекъснати подигравки в младежките му години. Кой милосърден приятел му бе препоръчал ледено държане? Нарасналият му престиж като лекар го улесни. Навсякъде освен у Вердюренови, където инстинктивно оставаше верен на себе си, той почна да се държи студено, съзнателно пестелив на думи, категоричен, когато се наложеше да говори, непропускащ да каже нещо неприятно. Можа да изпробва новата си поза пред пациенти, които го виждаха за първи път: тъй като не бяха в състояние да правят сравнения, те биха се изненадали много, ако узнаеха, че не е по природа суров. Котар се мъчеше главно да изглежда безстрастен и дори в болнична обстановка, пуснеше ли някоя от игрословиците си, които разсмиваха всичко живо, от завеждащия клиниката до новопостъпилия младок, той гледаше да не трепне нито един мускул на лицето му, станало впрочем неузнаваемо, откакто бе обръснал брада и мустаци.